Коя е Афродита?

Афродита (Ἀφροδίτη, Aphrodítē) е богиня на любовта, страстта, красотата, удоволствието и плодовитостта, която често може да се види изобразена с бог Ерос на страстта и желанията.  Съпруга на бога на ковачеството Хефест, на когото изневерявала постоянно (дори и с Арес), в Лакония бива почитана и като богиня войн. Според една версия („Илиада“, Омир), Афродита е дъщеря на Зевс и Диона, според друга („Теогония“, Хезиод) Афродита се ражда край бреговете на Китера от пяната (ἀφρός, aphrós), произведена от гениталиите на Уран, а според трета („Симпозиум“, Платон) – двата произхода са на два отделни ипостаса: Афродита Урания („Небесна“ Афродита) и Афродита Пандемос (Афродита „за всички мъже“).

Тъй като е богиня на плодовитостта, била смятана за покровителка на най-древната професия (предложение от ранни учени с наименование: „свещена проституция“). Множество посвещения в чест на богинята са оцелели, от стихотворения до надписи в керамика, правени от куртизанки. Коринт, Кипър, Китера и Сицилия споменават често Афродита като тяхна покровителка.

Интересни предложения за произхода на богинята могат да се открият в най-необичайни схващания. Като например, сравнението на асирйското barīrītu, което е име на женски демон; отхвърленото от повечето учени (e)prθni, което означава „господар“ и е етруско име, заето на гръцки като πρύτανις („дамата“).  Apru (от гръцки Aphrō, изрязана форма на Афродита) е друго предположение от етруски, докато по-късно в Средновековието идва предложение от съставното habrodíaitos (ἁβροδίαιτος), „тя, която живее деликатно“.

Култът към Афродита е силно повлиян от финикийската богиня Астарте (еквиваленти: Ищар и шумерската Инанна). Сходство между богините е силно развитата сексуалност и символ на плодовитостта (размножаването), а ранните изображения на Иннана/Ищар са твърде сходни с Афродита, за да се подмине. Иннана/Ищар са жени-войни, а войнската характеристика при Афродита се засвидетелства по-късно потвърждавайки връзката от Близкия изток. Павзаний застъпва тезата, че първите почитащи богинята са асирийците, след това се пренася в Кипър и Аскалон от финикийците.  Също така, най-известният символ на Афродита, гълъбът (peristerá), се смята, че произлиза от семитската фраза „птица на Ищар“ (peraḥ Ištar).

В ранното християнство може да се види присъствието на Афродита в иконографията и късните ренесансови творби през изобразяването на Ева, както и силно влияние върху това на Дева Мария. През Средновековието се запазват приказки, легенди и традиции посветени на Афродита (Венера), а в по-късните столетия дори се смята за царица на подземно царство намиращо се под християнска Европа („Митът за Венусберг“; на френски Mont de Vénus, „Планината на Венера“).

Празникът на Афродита се наричал Афродизия, а съществуващ мъжки еквивалент на богинята бил Афродитис, почитан в град Аматус, Кипър. По-късно става нарицателно за отварата за сексуална възбуда наречена „афродизиак“ (1719, латинизирана форма на  aphrodisiakos  от Aphrodisios, „свещено за Афродита“).

Асоциации и епитети: Прави се и връзка между зората (Еос) и Афродита като производни на светлината; Венера (римски еквивалент), Хатор и Изида (египетски богини, асоциация от гърците), Урания (в превод „небесна“), Афродита Пандемос („на всички хора“), Пеито (Πείθω, „убеждаване“), Елемон (епитет от Кипър, „милостивата“); Меланис (Melainis , „черната“), Скотия (Skotia , „тъмната“), Андрофонос (Androphonos, „Убийца на мъже“), Анозия (Anosia, „Скверната“), Тимборикус (Tymborychos, „Гробокопачка“); роза, гълъб, лебед, врабче (и други птици свързани с полет над водата).

Мит за Афродита

Не е работа на нежната, палава богиня Афродита да се намесва в кървавите битки. Тя само буди в сърцата на богове и смъртни любов. Благодарение на тая сила тя царува над целия свят.

Никой не може да избегне нейната власт, дори и боговете. Само войнствената Атина, Хестия и Артемида не са подчинени на нейното могъщество. Висока, стройна, с нежни черти на лицето, с мека, вълниста златна коса, като венец лежаща на прекрасната ѝ глава, Афродита е олицетворение на божествена красота и неувяхваща младост. Когато тя върви, в блясъка на своята красота, в благоухаещи одежди, тогава слънцето по-ярко свети, цветята по-пищно цъфтят. Дивите горски животни се стичат при нея от гъсталака; към нея прелитат на ята птиците, когато ходи по гората. Лъвове, пантери, леопарди и мечки кротко се умилкват около нея. Спокойно се движи всред страшни зверове Афродита, горда с лъчезарната си красота. Нейните спътници, Хорите и Харитите, богини на красотата и на грацията, ѝ прислужват. Те обличат богинята в разкошни одежди, сресват златната ѝ коса, увенчават главата ѝ с блестяща диадема.

Афродита, Уранова дъщеря, е родена недалеч от остров Китера (Цитера) от снежнобялата пяна на морските вълни, Лек, галещ ветрец я донесъл на остров Кипър. Там младите Хори заобиколили излязлата от морските вълни богиня на любовта. Те я облекли в златоткана дреха и ѝ сложили венец от благоуханни цветя. Където стъпела Афродита, там пищно разцъфтявали цветя. Целият въздух бивал напоен с благоухания. Ерос и Химерос отвели дивната богиня на Олимп. Шумно я посрещнали боговете. Оттогава завинаги живее всред олимпийските богове златната Афродита, вечно младата, най-хубавата от богините.

Адонис (изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“)

Но богинята  на любовта, която наказала Нарцис, изпитала лично мъките на любовта; и на нея ѝ се случило да оплаква любимия си Адонис. Тя обичала сина на кипърския цар, Адонис. Никой от смъртните не можел да се сравнява с него по красота; той бил дори по-хубав от боговете олимпийци. Заради него Афродита забравила и Патмос, и цветущата Китера. Адонис ѝ бил по-скъп дори от светлия Олимп. Всичкото си време тя прекарвала с младия Адонис. С него ходела на лов в планините и горите на Кипър като девицата Артемида. Забравила Афродита златните си накити, забравила красотата си. Под палещите лъчи на слънцето и в лошо време тя ходела на лов за зайци, за плахи елени и сърни, но отбягвала лова на страшните лъвове и глигани. И Адонис молила да избягва опасностите на лова за лъвове, мечки и глигани, за да не му се случи нещастие. Богинята рядко оставяла царския син сам, а всеки път, когато го оставяла, му напомняла да не забравя молбите ѝ.

Веднъж в отсъствие на Афродита кучетата на Адонис през време на лов попаднали на следите на грамаден глиган. Те изкарали животното от  леговището му и го подгонили с яростен лай. Адонис се радвал на тоя богат лов; той не предчувствал, че това ще е последният му лов. Все по-близо се чувал лаят на кучетата, ето и грамадният глиган се мярнал всред храстите. Адонис вече се готвел да прониже разярения глиган с копието си, но глиганът изведнъж се хвърлил върху любимия на Афродита и го наранил смъртно с грамадните си стърчащи зъби. Адонис умрял от страшната рана.

Когато Афродита научила за смъртта на Адонис, преизпълнена с неизразима скръб, сама отишла в планините на Кипър да търси тялото на любимия младеж. Тя вървяла по стръмни планински склонове, през мрачни клисури, покрай дълбоки пропасти. Острите камъни и бодлите на трънката изранили нежните нозе на богинята. Капки кръв падали по земята и оставяли следи навсякъде, където минавала тя. Най-после Афродита намерила тялото на Адонис. Горчиво плакала тя над загиналия без време прекрасен младеж. За да се запази навеки споменът на Адонис, богинята заповядала да израсне от кръвта му нежната съсънка. А навсякъде, където били падали от изранените крака на Афродита капки кръв, израснали великолепни рози, алени като кръвта на богинята. Смилил се гръмовержецът Зевс над скръбта на богинята на любовта. Той заповядал на брата си Хадес и на жена му Персефона да пускат всяка година Адонис на земята от мрачното царство на сенките на умрелите. Оттогава Адонис остава по половин година в царството на Хадес, а половин година живее на земята с богиня Афродита. Цялата природа ликува, когато се връща на земята при ярките лъчи на слънцето Адонис, младият, прекрасен любим на златна Афродита.