Кой е Дионис?

Дионис (Διόνυσος, Dionysos) е един от олимпийските богове, смятан за покровител на виното, овошките, плодовете, плодовитостта, растителността, религиозно екстази и лудост (фанатизъм), празненството и театъра. Според орфическите вярвания, бил син на Зевс и Персефона, според друга версия е син на Зевс и Семела, според трета, е син или мъж на Деметра. Смята се, че е с тракийски произход (други спорят за гръцки), роден в Тракия, пътувал по света и се завърнал в Елада. Много култове в негова чест имало и били все под екстаза на опиянението и ритуални възстановки на митове, като се смяна че това дало тласък на театъра в западната цивилизация по-късно. Култът на Дионисий бил „култ на душите“, като божеството се явявало като медиатор между световете.

Първоначално учените смятали, че Дионис е късно божество в гръцкия пантеон, но с времето се убедили, че всъщност е едно от най-ранните. Датирани писмени сведения около 1300 г. пр.н.е. (дворецът на Нестор, Пилос) и глинени плочки с надпис „На Дионис“ (за разплащане сметки за вино), потвърждават това. Най-старото изображение на Дионис е върху съд за вино, изрисуван от атинския грънчар Софилос около 570 г. пр.н.е.

Като зрял, брадат и облечен мъж бил представен Дионис в най-ранни култови изображения, в които държи тояга, която завършва с борова шишарка (тирс), а в по-късни изображения е голобрад, гол (или полугол) андрогинен младеж (с намек за мъжка и женска чувственост) описван като женствен.  Според описанието на Уолтър Бъркерт „доста често [Дионис] е изобразяван с рога на бик, а в Кизикос той има тавроморфен образ“, позовавайки се на мит, в който Дионис е заклан като теле и погълнат от титаните. Менадите са тези диви женски образи, които се явяват като последователи на Дионисовото шествие (Дионисиеви мистерии); сатирите, които са хибриди между човек и козел, също присъстват под съпровода на веселите звуци.  

Сабазий се отъждествява със Зевс и Дионис, а във византийската енциклопедия (Суда, 10 в.), четем:

Сабазий … е същото като Дионис. Той придоби тази форма на обръщение от обреда, отнасящ се до него; тъй като варварите наричат вакхическия вик „сабазеин“. Ето защо някои от гърците също следват примера и наричат вика “sabasmos”; по този начин Дионис [става] Сабазий. Те също така наричаха „saboi“ онези места, които бяха посветени на него и неговите вакханки… Демостен [в речта] „От името на Ктесифон“ [ги споменава]. Някои казват, че Saboi е терминът за онези, които са посветени на Сабазий, тоест на Дионис, точно както [посветените] на Bakkhos [са] Bakkhoi. Казват, че Сабазий и Дионис са едно и също. Така някои също казват, че гърците наричат Bakkhoi Saboi.

В орфизма Дионис се разглежда като син на Зевс и Персефона, който е разчленен от титаните преди да се върне към живота (като мита за Озирис). Бог-покровител на орфиците, свързващият смъртта и безсмъртието, символ на прераждането, понякога се споменава с името Загрей (Ζαγρεύς). Най-ранното споменаване на Загрей е илюстриран като най-висшия бог и партньор на Гея, а Есхил го свързва с Хадес (или син на Хадес и Персефона), в други случаи като самият Хадес.

Според друг учен (Тимъти Ганц), първоначално Загрей е бил бог син на Хадес и Персефона, който по-късно се претърпява промени изграждайки образът на орфическия Дионис (няма потвърждение на това предположение).

Византийски източници, които цитират Калимах, споменават за раждането на „Дионис Загрей“ (хтоничен аспект на Дионис). Най-ранното доказано споменаване на вярата към Загрей като синоним на Дионис, са в писанията на Плутарх (края на първи век), а гръцкият поет Нон (пети век), разказва за „по-старият Дионис… злощастният Загрей“, „Загрей, рогатото бебе“, „Загрей, първият Дионис”, „Загрей древният Дионис“ и „Дионис Загрей“.

Изкуството се радва на присъствието на Дионис/Бакхус през времето на Ренесанса, добивайки популярност равностойна на тази в античността. Символизма на женствеността изчезва, и започва да взима връх символ на пияното състояние и неспособност в комбинация с повишено съзнание, но по-късно интерпретирано само като пиянско състояние (пример: статуята на Микеланджело).

Изобразяването на Бакхус и Ариадна от Тициан (1522-1523) и „Вакханката на Андрианите“ (1523–1526), илюстрират героичен образ, а „Триумфът на Бакхус“ (Диего Веласкес) и работите на Хусепе де Рибера, неговото опиянено състояние в стил реализъм. В жанр барок са творбите на Ван Дайк, Рубенс и Пусен (с включени вакхически сцени).

Смята се за интересно следствие, вдъхновяването от цитат на римския комик Тренций (ок. 195/185 – около 159 пр. н. е. – Sine Cerere et Baccho friget Venus, „Без Церера и Бакхус, Венера замръзва“), на множество произведения, в които изобразяването на Бакхус и Церера се грижат за представянето на любовта (чрез Венера, Купидон или Аморе). Вплетеното послание, е че любовта се нуждае от храна и вино, за да процъфтява.

Дионис, Иисус и Яхве

Исус – Интересни паралели могат да се направят между древните вярвания към Дионис и по-късните към Исус, тъй като и при двата персонажа присъства умирането и възкръсването като основен разказвателен наратив. Въпреки, че Дионис бива разкъсан и погълнат от титаните, той бива възкръснат от сърцето, което останало – намекът, че сърцето може да възстанови човека се среща като ясно послание в историята за Исус.

Друг паралел, по който се спори поради развоят на митологичните събития, е когато Дионис се явява пред цар Пентей обвинен, че претендира за божественост, накрая Пентей бива разкъсан на парчета от вакханите; докато изправянето на Исус Христос пред Пилат Понтийски, завършва с мъченията и разпятието на Христос. Все още се смята, че това са два различни мита, въпреки че се признава детайлът с ареста за твърде сходен (появява се в много биографии).

Още една прилика е, че дионисивият култ е монотеизъм („езически монотеизъм“) съществувал наравно с ранното християнство с намека, че едното повлияло на другото. Според Джон Моулс, култът към Дионисий повлиява директно на ранното християнство особено в схващането за „божество-спасител“. Намесва още, че апостолите са повлияни от Бакхите на Еврипид и частично на разказа на апостол Павел за Господната вечеря от ритуалните ястия на членове от Дионисиевият култ.

Разни изследователи като Херар Восий, пък правят паралели между Дионис и Мойсей (тези сравнения се виждат в картините на Пусен).

Снимка на амулета (9×14 милиметра), който безследно изчезва ВСВ и направеният му отпечатък

Още един интересен паралел е плочката „Орфеус Баккикос“ (отпечатък на малък амулет 9х14 мм, изчезнал Втората световна война), която е очевиден култ към Орфей и Бакхус/Дионис/Сабазий, на която е изобразена фигура на разпятие. И култът към Орфей, и култът към Бакхус, бил на смъртта, възкресението и вечния живот, като се предполага, че съчетанието между двата образа „създава“ общото наименование „Загрей“. Плочката е релеф от артефакт, който изчезва мистериозно през първата половина на миналия век и поражда интересни спорове и дискусии в научните среди, но няма консенсус. В една научна статия пише:

„Фактът, че Христос се появява представен на кръст, но е обозначен като OPΦEOC BAKKIKOC – „Вакхически Орфей“ – е забележителна уникалност в религиозната история, защото Христос е заел мястото на Орфей, а не обратното, както е добре известно от катакомбни фрески, например с Орфей като добрия пастир. Следователно артефактът би бил синкретичен или орфически, но с Орфей, подложен на дионисиево страдание като Марсий на клада, а не като аполоновия Орфей с неговата лира сред опитомени зверове. Bakkikos като епитет на Орфей не е тавтологичен, защото освен традицията, че (както изглежда случаят тук). Орфей е бил убит от враговете на собствените си последователи. Сред многото версии има една, в която  Орфей, след завръщането си Хадесовото царство, изоставя поклонничеството си пред Дионис-Бакх, и вместо него се обръща към Хелиос-Аполон, за което обиденият бог го разчлени чрез неговите Менади. Следователно наименованието Bakkikos би противопоставило този Орфей на кръста на последователя на Аполон и го идентифицира като основател на Дионисиевите мистерии“.

ORPHEOS BAKKIKOS – THE MISSING CROSS (FRANCESCO CAROTTA with ARNE EICKENBERG)

Яхве – Интересна е връзката между Сабазий и юдейският Яхве, като няколко древни източника (Тацит, Лид, Корнелий Лабео и Плутарх) сравняват двете божества, че имат общ или идентичен произход. Според Плутарх, викът приветстващ Яхве “Euoe” и “Sabi” (може да се свърже и с денят от седмицата Събота) е директно свързан/повлиян от викът приветстващ Сабазий “Euoe Saboe”. Ученият Шон Макдона предполага, че Плутарх бърка използваният от гърците “Iao Sabaoth” с “Euoe Saboe”.

Трябва да се отбележи и интересното съпоставяне на ръката на Сабазий с жестовете на католическите свещеници при благословия изповядващи Яхве, както и сребърната плочица от Странджа, на която е изобразен Сабазий със змии (на ръката също има змия) като потенциална връзка между култовете на шумерите с Енки (който е изобразен като владетел на водата с потоци около него, приличащи на змии) и Яхве в Стария Завет (змията, която изкушава Адам и Ева; змията като символ на забранено „божествено/дяволско“ познание).

Ръката на Сабазий изобразяаща змия и шишарка и др. символи, датиран I – II век. Британския музей

Змията също е символ на подземното царство, по-късно идентификация на Дявола и Ада, който е под земята, а Сабазий се почитал именно като свръзка/медиатор между царствата, както и владетел в подземното царство (един от епитетите му е „Подземния“ – Χθόνιος).  В Царе 18:4, виждаме ясното заявление, че израелци почитали символа на змията:

4 Той съсипа високите места, и изтроши кумирите, и изсече Ашерите, и съкруши медната змия която направи Мойсей, (защото дори до онези дни синовете Израилеви й кадяха,) и нарече я Нехущан.

Потвърждаване на връзката Сабазий-Яхве, намираме и в монета от 55 г. пр.н.е., изобразяваща коленичил цар с надпис „Бакх Юдейски“ (BACCHIVS IVDAEVS).

ROMAN REPUBLICAN. A. Plautius. 55 BCE. AR Denarius (18mm, 3.54 g, 6h)

Еквиваленти на Дионис: Бакхус (римски), Либер Патер (Liber Pater, „Свободният баща“, римски), Сабазий (тракийски), Загрей.

Фестивали в чест на Дионис: Дионисия, Антестрия, Бакхуски мистерии, Орфически празник, Елевзинските мистерии.

Епитети:

Акратофор, Ἀκρατοφόρος („даващ несмесено вино“); Aisymnetes, Αἰσυμνήτης (нечувствителен), който управлява вярата (μοίρα); Акрореити; Адоней, рядък архаизъм в римската литература, латинизирана форма на Адонис, използвана като епитет за Бакхус;  Aegobolus Αἰγοβόλος („стрелец на кози“); Aesymnetes Αἰσυμνήτης („владетел“ или „господар“); Agrios Ἄγριος („див“);  Androgynos Ἀνδρόγυνος (андрогин, по-специално при полов акт); Anthroporraistes, Ἀνθρωπορραίστης („унищожител на хора“); Bassareus, Βασσαρεύς тракийско име за Дионис, което произлиза от bassaris или „лисича кожа“, който артикул е бил носен от неговите култисти в техните мистерии; Буген, Βουγενής или Βοηγενής („роден от крава“); Braetes, Βραίτης („свързан с бирата“); Бризей Βρῑσεὐς („този, който надделява“); Bromios Βρόμιος („ревящ“, като на вятъра, основно свързан с централния елемент на смъртта/възкресението на мита); Chthonios Χθόνιος („подземният“); Cittophorus Κιστοφόρος (“носец на кошници, носител на бръшлян”); Dimetor Διμήτωρ („два пъти роден“); Dendrites Δενδρίτης („той на дърветата“); Dithyrambos, Διθύραμβος, използван на своите празници, отнасяйки се до преждевременното му раждане; Елевтериос Ἐλευθέριος („освободителят“); Лизий, Λύσιος („предаващ, освобождаващ“); Melanaigis Μελάναιγις („от черната козя кожа“); Morychus Μόρυχος („смазан“); Phallen , (Φαλλήν) (вероятно “свързан с фалоса”); Семелей  (Семелей или Семелей), неясен епитет, означаващ „Той на Земята“, „син на Семела“; Tauros Ταῦρος („бик“), се среща като фамилно име на Дионис ; Теоин, Θέοινος (бог на виното на фестивал в Атика) ; Τhyiοn, Θυίων („от фестивала на Дионис „Тия“ (Θυῐα) в Елида“), и мн. др.

Символи: Дионисиевите мистерии обрисуват бога като радостен придружаван от съпровод от менади и сатири, така веселата картинка обрисува символиката на Дионис като защитник на тези, които не принадлежат на обществото (аутсайдери), хаотичното, опасното и неочакваното (символ и на волята на боговете, която не може да бъде предвидена или обяснена на смъртния).

Мит за Дионис

Зевс гръмовержец обичал прекрасната Семела, дъщерята на тиванския цар Кадъм. Веднъж той ѝ обещал да изпълни всяка нейна молба, в каквото и да се състои тя, и ѝ се заклел за това с ненарушимата клетва на боговете в свещените води на подземната река Стикс. Но великата богиня Хера намразила Семела и пожелала да я погуби. Тя казала на Семела:

– Помоли Зевс да се яви пред тебе в цялото си величие на бог гръмовержец, цар на Олимп. Ако той наистина те обича, няма да откаже да изпълни тази твоя молба.

Хера убедила Семела и тя помолила Зевс да изпълни именно тази нейна молба. А Зевс не можел нищо да откаже на Семела, нали бил се заклел във водите на Стикс. Гръмовержецът се явил пред нея в цялото си величие на цар на богове и хора, с всичкия блясък на своята слава. Ослепителна мълния блестяла в ръцете на Зевс, гръмотевици разтърсвали Кадмовия дворец. Всичко наоколо възпламеняло от светкавицата на Зевс. Дворецът бил обхванат от огън, всичко край него се тресяло и рушало. Ужасена, Семела паднала на земята, пламъкът обхванала и нея. Тя видяла, че за нея няма спасение, че молбата ѝ, внушена от Хера, я погубила.

И умиращата Семела родила син Дионис, слабо, нежизнеспособно дете. Би казал човек, че и то било обречено да загине в огъня. Но нима можел да загине син на великия Зевс? От земята, от всички страни, като по махване с вълшебен жезъл израснал гъст зелен бръшлян. Той закрил от огъня със своите листа нещастното дете и го спасил от смърт.

Мозайка на бог Дионис

Зевс взел спасения си син и тъй като той бил още така малък и слаб, че не би могъл да живее, зашил го в бедрото си. В тялото на своя баща, Зевс, Дионис заякнал и като закрепнал достатъчно се родил за втори път от бедрото на гръмовержеца Зевс. Тогава царят на боговете и хората повикал своя син Хермес, бързоходния пратеник на боговете, и му заповядал да отнесе малкия Дионис при Семелината сестра Ино и мъжа ѝ Атамант, цар на Орхомен, те да го възпитат.

Богиня Хера се разгневила на Ино и Атамант, задето приели на отглеждане сина на омразната ѝ Семела, и решила да ги накаже. Тя отнела разума на Атамант. В пристъп на безумие Атамант убил сина си Леарх. Ино с другия си син, Меликерт, едва успяла да се спаси от смърт с бягство. Мъжът ѝ я погнал и вече щял да я настине. Тя се озовала пред стръмен, скалист морски бряг, долу шуми морето, а по петите ѝ търчи нейният безумен мъж – за Ино няма спасение. В отчаянието си тя се хвърля заедно със сина си от крайбрежните скали в морето. Там Ино и Меликерт били прибрани от нереидите. Възпитателката на Дионис Ино и нейният син били  превърнати в морски божества и оттогава живеят в морските дълбочини.

Дионис пък спасил от безумния Атамант Хермес. Той го отнесъл в миг в Нисейската долина и там го дал за отглеждане на нимфите. Дионис израсъл като хубав, могъщ бог на виното, като бог, който дава на хората сила и радост, бог, който дава плодородие. Нимфите, които го отгледали, за награда били взети от Зевс на небето и те светят в тъмната звездна нощ под името Хиади всред другите съзвездия.

Дионис и неговата свита

Веселият Дионис ходи по целия свят, от една страна в друга, придружен от шумна тълпа менади и сатири, украсени с венци. Той върви отпред с венец от лозови пръчки на главата и с тирс, украсен с бръшлян, в ръце. Около него в жив танец се въртят с пеене и викове младите менади и скачат опиянените от вино тромави сатири с опашки и кози крака. Подир шествието карат на магаре стареца Силен, мъдрия учител на Дионис. Той е много пиян, едва седи на магарето опрян на метнатия пред него мях с вино. Бръшляновото венче се смъкнало настрана върху плешивата му глава. Поклащайки се, той язди, добродушно усмихнат. Млади сатири вървят успоредно с предпазливо стъпващото магаре и внимателно поддържат стареца, за да не падне. Под звуците на флейти, сиринги и тимпани шумното шествие весело напредва по планините всред сенчести гори и по зелени полянки. Радостно върви по земята Дионис – Бакх, покорявайки всичко на своята власт. Той учи хората да отглеждат лозата и да правят от нейните тежки, зрели гроздове вино.

Дионис и Ликург

Не навсякъде признават властта на Дионис. Често му се случва да срещне и съпротива; нерядко той трябва със сила да покорява страни и градове. Но кой ли пък може да се бори с великия бог, със син на Зевс? Жестоко наказва той онези, които му се противят, които не искат да го признаят и честват като бог. Пръв път Дионис бил подложен на преследвания в Тракия, когато той в сенчеста долина в компанията на своите менади весело пирувал и танцувал, опиянен от виното, под звуците на музика и пеене; тогава го нападнал жестокият цар на едоните Ликург. В ужас се разпръснали менадите, като захвърляли по земята свещените съдове на Дионис; дори самият Дионис хукнал да бяга. За да се спаси от преследването на Ликург, той се хвърлил в морето. Там го укрила богиня Тетида. Дионисовият баща, Зевс, наказал Ликург, който дръзнал да оскърби младия бог: Зевс ослепил Ликург и скъсил живота му.

По сборника на А. Кун

“Просветлението на Дионис”, мозайка от вилата на Дионис, 2-ри век пр.н.е.