С това есе искам да обърна внимание на греховете, и ако тази статия бъде полезна и има интерес, ще продължа в отделна и за добродетелите (цъкни тук), както и за баланса/равновесието между двете в нас, около нас и глобално в света.

Какво е грях? – това трябва да се опитаме да отговорим. И мога да разделя въпросът на 2 главни полюса: “Грехът като действие, за което съжаляваме” и “Грехът като несъществуващ предмет”.

Грехът като действие, за което съжаляваме – това е нашата собствена гузна съвест, която има “нужда” от успокоение. Реално, има нужда от освобождение, което се случва само и единствено чрез казване на истината и приемане на факта; а после и прилагането на извода, който може да ни изгради като по-силна личност.
Когато човек има такъв проблем е лесно да изпадне в самосъжаление, самоосъждане, отрицание или обвинение – това са психологическите механизми, които се опитват да държат психиката в една права линия на убеденост, защото ако се “прекърши” тази убеденост, започва да се прокрадва един от най-страшните въпроси: “В мен ли е проблемът?”; после е въпрос на време да дойдат и “Ако е в мен проблемът, защо съм такъв/такава?”, “Какво не ми е наред?”, “Защо се случва на мен?”, “С какво го заслужих?”, “Дали не заслужавам всичко лошо?”. За съжаление, тази спирала на депресията е много често срещана и много често хората с години се опитват да се преборят със себе си. Дори някои ще кажат “Трябва да пребориш егото си, за да имаш душевен мир” – но това не е така.

Противоречието е от неприемане на случилото се. Да, понякога е много трудно да приемем най-големите “падения” в живота си, но всичко зависи от настройката на ума и волята за градивност – “Какво научих от всичко това?”, “Къде сбърках, съответно – кое да подсиля в себе си?”, “Грехът който извърших, дали пък не е част от градежа на новата ми перспектива за живота?”.

Освен еволюционно, че мозъкът ни е развит, за да гледа повече негативите (инстинкти и начин за съхранение от опасности); психологическата атака за вина е буквално от 6-7 хилядолетия. Кога не е имало наказание, порицание, осъждане и посочване на “греха” от боговете, Бога, Великото съзнание, религиите, монархиите? Винаги е присъствало.

Но често порицанието в стил “грях” е по-скоро морален компас… И тук идваме на втория полюс:

Грехът като несъществуващ предмет – защо несъществуващ? Всичко, което умът ни възприема, може да се нарече реалност. Разковничето е в споменатите “богове” или “наместници на боговете” – жреци, крале, институции. Това са и тълкувателите на “Божиите закони” или “волята на боговете”; “В името на Один”, “Тангра”, “Бог е милостив”.

Моралният компас ни посочва какво е позволено и какво не, заради простата причина на предаване на предходна мъдрост. За да има градеж на цивилизационно ниво, трябва да има предаване на минал опит. Трябва ли всеки от нас да заколи човешко същество, за да знае, че не е добро деяние? Не, и именно затова по-древни и мъдри текстове се наричат “учения” – там има препоръки за живота, не догми за живота. Но това може да бъде използвано само от по-високо ниво на човешкото разбиране, което е пряко свързано с общото цивилизационно ниво на развитие и възприятие кое е морално, къде е границата, какво е характер, какво значи да се престъпи прагът, и може би най-недоглежданото – Кое е това, което да ни мотивира да сме по-добри? Мотивация не може да има в “направи това, инак ще умреш в адските мъки!”.

Но тези размишления са много опасни, особено, когато институцията на църквата става толкова могъща, че на практика може да се нарече “държавата” без никакви проблеми. Така вяра и религия се превръщат в инструмент на управляващите, а не утешение на миряни, нито търсене на някаква ултимативно-проникновена истина за живота.

Редакциите в старите текстове, както и изключването на някои от голямата антология Библия, всеизвестно обслужват интересите на църквата като авторитет и налагане на определен мотив за действията на поклонниците.

Изводът – какъв е той? В крайна сметка, не исках да задълбавам във всеизвестните факти и спорове на тази тема, но след като посочих двата полюса на философско разглеждане и историческа хронология на случванията, то изводът ми клони към морално-етичен философски компас за размишление.
И представям точно в тази връзка Седемте смъртни гряха като показно, не за вменяване на вина, а за размишление над собствения ни живот:

  • Страст/Прелюбедеяние;
  • Лакомия;
  • Алчност;
  • Мързел;
  • Гняв;
  • Завист;
  • Гордост.

Общото между тези грехове, е ямата, която образуват в нас самите. Всеки от нас е изпитвал на “свой гръб” тези негативи и е достатъчно ясно, че те биват като всмукателни ями, същински черни дупки.

Затова, не позволявайте на “греховете да ви обладаят” е абсолютно адекватна препоръка – те завладяват, те са лесни за отдаване, пристрастяващи са и изкушават, защото човек е настроен да търси любов, но когато не я намира (под каквато и да е форма), то замества любовта, грижата и себеизразяването с “греховете”, “падението” и пропадането.

Добродетелите са по-трудни, изискват много повече усилия на първо време, но имат възвръщаща се стойност във времето; докато греховете са по-лесни и имат моментален сладострастен ефект, който обаче във времето не придава стойност, а отнема стойност.

Въпросът, който често идва е “Как да изкупим греховете си?” – разсъждение, мисъл, рефлектиране върху проблема, смелост в действията, честност спрямо себе си, честност спрямо собствените ни чувства към нас самите, към света; истината в действията ни; стремеж за градивни действия.

В крайна сметка, кой иска да има стойностен живот? Оставям отговорът на Вас, без да ви вмятам вина, само разсъждения, а изборът е винаги Ваш.