Кон и магаре

Да си помагаме е нужно в тоя свят.
Умре ли твоят ближен или брат,
помни, ще падне върху теб товара.

Магаре креташе със кон един надут.
Вървеше леко той със своя стар хамут,
а всичко мъкнеше нещастното магаре.
За помощ коня горд помоли то с тъга —
че инак ще умре, преди в града да влезне. —
Молбата ми не е — каза то — — нелюбезна;
половината товар за теб ще е шега.

Отказа конят, безучастно пръхна;
но щом под бремето другарят му издъхна,
разбра, че сбърка конската глава.
Принуден бе да мъкне той товара
на клетото ослякнало магаре
и кожата му заедно с това.

Лъв и комар

— Махни се, жалка твар, знай, измет,
аз съм царят! —
извика на комара с гняв
лъвът могъщ и величав.
Тозчас война му обяви комарят.
— Не смятай — рече той, — че царският ти сан
ме плаши и тревоги ми създава.
От теб е волът по-голям,
ала каквото искам с него правя.
Изрекъл тези думи той,
засвири мигом за атака,
бе сам тръба, бе сам герой.
Отпърво се отдръпва, чака,
връхлита, жили по врата,
догдето подлуди лъва.
Лъвът е в пяна цял
и с пламнал взор се взира;
реве; наоколо трепери храст и звяр;
и таз тревога във всемира
е дело на един комар.
Нищожната муха набезите не спира,
ту жили му пастта, ту дългия гръбнак,
ту вре се във носа му чак.
Достига яростта до своя връх тогава.
Невидимият враг ликува и се смей,
когато вижда как животното бесней
и с нокти и зъби във кърви се удавя.
Дере се, хапе се самси лъвът окаян,
по своите хълбоци с опашка заплющял,
бий въздуха без спир; и тоя гняв безкраен
го смазва, го мори; той грохва прималял.
Напуща битката комара наш със слава:
щурм както протръби, победа затръбява,
разглася я навред, и пътем, без да знай,
в засадата на паяк пада
и там намира своя край.

Каква поука бих могъл оттук да вадя?
Аз виждам даже две: сред всичките врази
ти от най-малките най-много се пази;
избягнал не едно премеждие зловещо,
загива си човек от нищо-нещо.

Магарето, което носи светини

Един осел, товарен със светини,
въобрази си възгордян,
че нему се кади тамян
и нему ревностно светът поклони чини.

Но някой грешката му забеляза. —
Хей, вразуми се, бай Осел — му каза, —
и самохвалството си остави.
На тебе, байно, идола, уви,
почитат всички тук
и него славят, значи.

На съдия неук
одеждата се тачи.

Младата вдовица

Със плач изпраща се умрелият съпруг,
но безутешната все пак се утешава.
Със времето скръбта й неусетно отлетява.
Животът й е вече друг.
Особено като отмине
незабелязано година,
вдовицата съвсем не можеш я позна.
Каква бе другата, каква е тая!
Оная бе скърбяща, а тая е жена.
Фалшиво или не — въздишаше оная…
все същата осанка, все същата тъга…
И смятаха я за неутешима,
а то, изглежда, не било така.
От тая басня ще се убедиме,
от истината — още по-добре.
Дойде редът на млад мъж да умре.
А на изпращане за оня свят жена му
ридаеше над него: „Ще бъдем скоро двама,
душата ми при твоята душа ще отлети.“
Мъжът отиде си самичък.
Баща й поизчака да отмине всичко,
скръбта да се поукроти.
И каза: „Доста плака ти,
не ще го възкресиш, та с плач да се погубваш,
той няма нужда да съсипваш свойта хубост.
За живите, а не за мъртвите мисли.
Не казвам ти, че скоро трябва
скръбта да свърши с нова сватба
и болката да преболи.
Но след известно време, не се учудвай, може
млад, хубав мъж любов и брак да ти предложи.“
„Не, не — вдовицата отвърна изведнъж, —
на мен ми трябва манастир, не мъж.“
Бащата я остави сама да си говори.
Отмина месец… идва втори…
Тя почна да променя по нещо всеки ден
във дрехи… във бельо… в прическа.
във нагласа…
И траурът й за украса
като че бе приспособен.
Домът й стана оживен
от палави игри, от смехове, от танци.
Отмина тихата тъга.
И сутрин… вечер… все така…
отново радва се на младостта си.
И против скръб по мил покойник има лек.
А щом бащата оттогава не повтори —
„Къде е оня млад човек —
попита тя, — за който ми говори?“

Слънцето и жабите

Пирувал някога народът безотчетно
на сватбата на някакъв тиран.
Езоп едничък сред ликуващата сган
таз веселба за глупост сме шал.
— Веднъж — разказал той — (столетия оттогаз)
намислил Слънчо да се жени.
Щом чули жабите, смутили се завчас
и свойта участ нажалени
те заокайвали на глас.
— Какво ще правим, щом му се родят, деца? —
рекли те. — Слънцето едно едва се трае.
На всичките блата, кажи го, идва края,
когато заблестят рояк слънца.
Прощавай, тръст и глен! Отива нашто племе
във ледения Стикс без време.

Наричат жабите нещастни живинки,
ала те глупаво не мислят все таки.