Северът бил замръзнал – само сняг и лед, нищо друго. Наричал се Нифелхейм, Същинско олицетворение на пустошта.
Югът бил изграден от пламък, готов да погълне всичко по пътя си. Наричал се Муспелхейм. Същинско олицетворение на лудостта.
Между тях се ширело необятно нищо. Наричало се Гинунгагап. И било в очакване.
Посред северното царство имало вода, в която бълбукали мехури. Тя идвала от извора, известен като Хвергелмир. От него право към нищото тръгвали 11 реки, които запълвали северната част на Гинунгагап. Ледените реки течели бавни и гъсти, подобни на полузамръзнала пихтия, при това отровна. А над тях безнадеждно ревели призрачните ветрове.
Южната част на Гинунгагап пък била гореща. Муспелхейм я поддържал разтопена – като лава.
Вихрите от северните предели се сблъсквали с изпепеляващата жега на Юга в средата на Гинунгагап и благодарение на това бил почти приятно място: едните реки се разтапяли достатъчно, та водата им да прокапе по обширните пространства в средата.
Това било достатъчно: от капките се оформил леденият великан Юмир. От потта под лявата му мишница изникнали великанските му син и дъщеря. От потриването на стъпалата му се родило трето ледено великанско дете. Всяко движение, всяка мисъл на Юмир създавали нови и нови ледени великани. Всички те били неописуемо свирепи. И как иначе? Във вените им течала горчива кръв.
Със затоплянето на въздуха ледовете на Гинунгагап продължавали да се топят. От тях се появила крава: огромно благонравно създание, от чиито четири вимета рукнали четири реки от мляко. Името на кравата било Аудхумла. Тя се надигнала посред лъскавите блокове солен лед и мигновено започнала да ближе, както е присъщо на една крава. Близала цял ден, докато изпод грапавия ѝ език не се появили косми по леда. Продължила да ближе и на следващия ден, когато се появил и глава. До вечерта на третия ден се било оформило цяло създание. Това бил Бури, първият бог.
Скоро Бури се сдобил със син на име Бор. Бор се оженил за дъщерята на един от ледените великани и тя му родила трима синове, внуците на Бури: Один, Вили и Ве.
Ето как започнали бедите: между синовете на Бор и шайката ледени великани се загнездила ненавист. Това надали можело да бъде избегнато, тъй като условията в света все още били твърде сурови: в единия му край – лед, в другия – огън, а по средата – ненавист. Синовете на Бор убили Юмир.
Кръвта на древния леден великан плиснала по цялата Гинунгагап и издавила всички останали ледени великани с изключение на двама: Бергелмир и жена му. Те се качили на кораба си и се оставили на кървавото течение да ги понесе.
Сега обаче синовете на Бор трябвало да решат какво да правят с огромния труп. Те съзрели шанс да породят живот от смъртта. Това можело да се превърне в естествен кръговрат. И тъй, събрали всички части на посечения Юмир и създали от тях разнообразието на света. Кръвта му се превърнала в моретата и езерата. Плътта му станала сушата. Костите му образували планините. Зъбите му били скалите и камъните.
Кухият череп на Юмир се превърнал в небосклона. Тримата синове на Бор уловили червейчетата, пълзящи в гниещата плът на Юмир, и създали дребните твари, наречени джуджета. Положили по едно джудже под всеки от четирите краища на черепа небосклон, за да поддържат извитата му снага над земята. Първото джудже се наричало Нордри – Севера; второто, Аустри – Изтока; третото, Судри – Юга; четвъртото Вестри – Запада. Останалите джуджета избягали и заживели в скалните пещери. Станали изкусни занаятчии. Именно те ковели изящните съкровища на боговете.
Това обаче не били всички части на тялото на Юмир, Синовете на Бор запратили мозъка му в небето и създали облаците. С няколко въглена, отмъкнати от Муспелхем, създали Слънцето и Луната, а от искрите направили множеството на звездите.
От веждите на Юмир изградили стена, която да възпира великаните. Земите извън стената нарекли Йотунхейм. Последните двама оцелели великани се заселили там. Земите, заобиколени от стените нарекли Мидгард.
И тъй, земята Мидгард вече била защитена от великаните, от леда и от огъня, а въздухът на деня бил приятен. Земята се обагрила в зеленото стръковете праз и дъхавите детелини. Поникнали и дървета – смърчове, брястове и ясени. По тази земя бродели боговете, чийто брой междувременно се бил увеличил. Трима от тях взели две парчета дърво, изхвърлени на морския бряг, и сътворили от тях мъжа и жената – първите хора. Один долепил устни към техните и им вдъхнал Онд – Дъха, – за да живеят и да обичат. Хьонир им дарил Од – Ума, – за да разбират и да се смеят. Лодур им дал Ла- Чувството, – за да усещат красотата. И тъй, единствените първи мъж и жена, Аск и Ембла, се заели да правят деца, за да населят пределите на Мидгард.
В това време великаните също се сдобили с деца. Една от великанките имала гарвановочерна коса и кожа с цвета на дървесна кора. Всичко, до което се докоснела, потръпвало. Името ѝ било Нощ. Тя родила син. Връхчетата на неговата коса пък приличали на върховете на пламъците в Муспелхейм, а кожата му била с цвета на млякото на Аудхумлла. Всичко, до което се докоснел той, се усмихвало. Името му било Ден. Контрастът между тях запленил Один… бил завладяващ; богът сложил Нощта и сина ѝ – Деня, в две колесници да препускат по небосклона една след друга. В колесницата на Нощта бил впрегнат конят Хримфакси; гривата му била скована в ледени кристали. Тази на Деня теглел Скинфакси – неговата грива хвърляла искри.
На един от човеците, живеещи в Мидгард, му се родили извънмерно красиви деца. По хубост съперничели на сътвореното от боговете. Мъжът нарекъл дъщеря си Слънце, а сина си – Луна. Такава дързост била груба грешка. Разгневени, синовете на Бор ги отвлекли и заставили Слънце да подкара колесницата н Деня, а Луна – да хване юздите на колесницата на Нощта. Колесниците вечно бързат, защото след всяка препуска по един свиреп вълк – това са синовете на великанската вещица, която живее в Желязната гора на изток от Мидгард. Вълкът Хати Хродвитнисон гони Луната – и накрая ще го застигне във великата сетна битка Рагнарьок. Вълкът Скол трака със зъби и ръмжи след Слънцето. Накрая и той ще я залови.
Така започнало всичко. И така ще завърши.
