Четири години изминали от смъртта на Евридика (мит за Орфей и Евридика), но Орфей й останал верен, както и преди. Той не желаел да встъпи в брак с нито една жена от Тракия. Веднъж в ранна пролет, когато по дърветата се появявали първите листенца, великият певец седял на един невисок хълм. Златната китара лежала в краката му. Певецът я взел, дръннал леко по струните и запял. Цялата природа се заслушала в чудното му пеене. Песента на Орфей звучала с такава сила, така покорявала тя и привличала към певеца, че около него като омагьосани се стекли диви животни, напуснали околните гори и планини. От всички страни долетели птици да слушат певеца. Даже и дърветата се размърдали от местата си и заобиколили Орфей; дъбове и тополи, стройни кипариси и широколистни платани, борове и ели се струпвали около певеца и го слушали; нито едно клонче, нито един лист по тях не трепвал. Сякаш цялата природа била омагьосана от дивното пеене и от звуците на китарата на Орфей. Изведнъж се дочули в далечината силни викове, звън на тимпани и смях. Това били киконските жени, които празнували веселия празник на шумния Бакх. Вакханките се приближавали все повече; ето те виждат Орфей и една от тях високо се провиква:

„Смъртта на Орфей“, 1874 г., Емил Жан Батист Филип Бен

— Ей го женомразеца!

Замахнала вакханката с тирса си и го запратила по Орфей. Но бръшлянът, с който бил обвит тирсът, предпазил певеца. Друга вакханка хвърлила по Орфей камък, но камъкът, покорен от омайното пеене, паднал в краката на Орфей; сякаш го молел за прошка. Все по-гръмко се носели около певеца крясъците на вакханките, все по-гръмко звучали песните им и все по-силно звънтели тимпаните. Шумът от празника на Бакх заглушил певеца. Вакханките заобиколили Орфей, връхлетели върху него като ято хищни птици. Като град се изсипали върху певеца тирсове и камъни. Напразно Орфей се моли да го пощадят; бесните вакханки не се вслушват в гласа, на който се покоряват дървета и скали. Окървавен, Орфей паднал на земята, душата му отлетяла, а вакханките разкъсали тялото му с окървавените си ръце. Те захвърлили главата на Орфей и китарата му в бистрите води на река Хебър. И — о, чудо! — струните на китарата, понесена от вълните на реката, тихо зазвучават, сякаш оплакват гибелта на певеца, а брегът тъжно им приглася. Цялата природа оплаквала Орфей: плачели дървета и цветя, плачели животни и птици и дори немите скали плачели, а реките придошли от проливаните сълзи. Нимфите и дриадите в знак на траур разплели косите си и облекли тъмни дрехи. Все по-далеч и по-далеч отнасял Хебър главата и китарата на певеца към просторното море, а морските вълни отнесли китарата на бреговете на Лесбос. Оттогава звуците на дивни песни звучат на Лесбос. А златната Орфеева лира боговете поставили по-късно всред съзвездията на небето.

Душата на Орфей слязла в царството на сенките и отново видяла онези места, където Орфей търсил някога своята Евридика. Пак срещнал великият певец сянката на Евридика и я притиснал с любов в своите обятия. От тоя момент те можели вече да бъдат неразделни. Сенките на Орфей и на Евридика бродят в здрача по полята, обрасли с асфодели. Сега Орфей без страх може да се обръща, за да види върви ли подир него Евридика.

Главата и лирата на Орфей, изхвърлени на бреговете в Лесбос, Гюстав Куртуа, 1875 г.

Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“