„Светлината е да си себе си насред хората, тъмнината е да познаеш себе си в най-мрачните кътчета на душата.“
Тъй ми бе казано в една тъмна нощ, когато се прибирах. Бях се запитал какво е „Абсолютна тъмнина“ и „Абсолютна светлина“ – тогава намирах за очарователно философския въпрос на отминали учения, алхимици, окултисти и монаси, които са търсили смисъла на живота чрез символизмите на закодирани послания. Уви, по-късно разбрах завоалираната метафора на очевидността.
Замислено крачех по тротоара над схизми, които извираха сякаш от дълбините на същността ми, но кълна се, никога не съм ги формулирал така. Може би този подтик бе това, което хората наричат „душата да ти говори“, не бях много сигурен. И все пак ме обзе чувство на вълнение, само като си помислих да тествам тази сентенция.
Реших да си стегна багаж и да отида в планината – да, наблизо има планина, така красива и величествена, и всеки път когато си помисля за големите ми проблеми, един поглед към нея е достатъчен да смали света ми до прашинка.
И така, с моята поетична душа, стегнах малко багаж, но за да изпълня драматизма на посвещението, реших да е през нощта – все пак тръгнах първо от тъмнината, защото този свят се е зародил от безпрогледния черен Космос, и когато е родил първата звезда, тогава „И Бог рече: нека биде светлина!“.
Стигнах до мястото, което по усет издирих из горската тъма, така интуитивно си постлах едно одеалце и рекох да заспя. Но не можах, тръпнех. Малко ме беше страх, исках да изпитам тъмнината, за да мога да разбера посланието. И тогава то дойде, но се формулира така: „Истинската тъмнина е да си със себе си в безкрая“. И не беше ли така: дори и да бях половин час в планината посред нощ, в гора, сам, толкова беше тръпнещо страховито, защото единственото, което чувах е съвсем лек ветрец помръдващ шумата до главата ми лежейки, и мислите ми препускаха, а те сякаш ставаха безмълвно по-шумни. Притворил очи набрах смелост, сякаш в тази гора всички полюшващи се клони бяха части от мен, излезли от душата ми, сочещи ме с пръст. Сърцето ми лудо туптеше, сякаш научих най-важното нещо за всичко и всички. И чух един глас: „Примирен легна, смирен се изправи“, и се изправих ритуално, покланяйки се на нищото в гората.
Тръгнах си почти веднага, защото тръпнех за следващата част от посвещението и този път нямаше как да ме страх, защото слънцето щеше да присъства и да е мой приятел. Но като се замислих, ярката светлина осветява страховете, така че дали беше добра идея – определено! Чувствах се сякаш разкривам части от себе си, за които досега съм знаел, но не съм поглеждал отблизо.
Не спах цял нощ, копнеех да стигна до мястото, трябваше да изчакам Слънцето, и това малко ме напрягаше, но и вълнуваше. Сякаш Райко от народните приказки, бе дългогодишен приятел, с когото имах среща и просто нямах търпение да се видим и да поговорим.
Когато дойде време да изляза, нямах идея къде ще направя втората част от посвещението си и просто тръгнах. Исках да е възможно най-красиво насред природата, но от будуването бях изтощен и дълъг път нямаше да предприема, затова се насочих към един парк.
И там на един зелен хълм, видях едно дърво, а в парка навсякъде хора. Щъкащи насам-натам, за мен те нямаха значение, а дървото ме канеше със самотата си – знаех, че посвещението е „насред тълпата“, но сякаш сега разбрах смисълът на самотата, когато човек трябва да опази себе си на всяка цена, инак светът ще се сгромоляса върху него и ще го смачка до праховите частици на космическия състав от супернова на милиони и милиони километри и светлинни години. Именно, светлинни години, това ще да е разстоянието между човекът и „тълпата“, ако се отдалечи твърди много. Това е опасността на безчувствието, но посвещението не придумва този смисъл, а напротив – близост с хората, но по определен начин. Близост, която да не наранява така болезнено, както в първите години на наивника родил се в света на човеците.
Така получих посвещението си към светлината, без дори да е нужно да стигна до мястото, което си нарочих, и все пак се качих на хълмчето, поогледах се, времето сякаш беше спряло, всички хора замръзнали по местата си, никой не гледаше към мен макар да бе пълно. Докоснах грапавата кора на дървото, затворих очи и просто благодарих. Всички мисли преди това бяха достатъчни, а тишината в тези няколко секунди, в които със затворени очи усещах живината на стеблото, корените в почвата, слънцето и въздуха, етера…. Всичко вибрираше в тотално замръзнало състояние на топлина.
Тръгнах си и знаех, че това посвещение ще се разгръща в годините ми живот – „Да бъдеш себе си насред тълпата“, е едно туптящо защитено сърце от несправедливите хули, които са изпитания за устойчивостта и мотивацията за живот.
В ума си съединих двете части на цялостно преживяване и погледнах неизвървяния път пред мен – знаех, че щях да се видя в чудо, защото посвещението отваряше вратите към живота, който исках съзнателно да изживея. Един труден, но стойностен път, от който не ме беше страх тогава, но тръпнех да разбера право ли е думано във вътрешния диалог на душата: „Абсолютната тъмнина е да си със себе си в безвремието, а Абсолютната светлина – да си себе си насред тълпата“.
Автор: Димо Василев, 10.5.2021 г.
