Мънички зеленички

До прозореца имаше розов храст, доскоро той бе толкова свеж, но сега изглеждаше болен, имаше му нещо.
В него се бяха настанили квартиранти, които го изяждаха; между впрочем, достойни за уважение квартиранти в зелени униформи.

Говорих с един от тях, той беше само на три дни и бе вече прадядо. Знаеш ли какво каза? Разказа за себе си и за всички квартиранти. Самата истина.

“Ние сме най-странният полк от земни същества. Когато е топло, раждаме малките си живи; времето е хубаво и те веднага се сгодяват и вдигат сватба. Когато застудее обаче, снасяме яйца; малките лежат на топличко. Най-мъдрите животни, мравките, ние много ги уважаваме, ни изучават, оценяват ни. Не ни изяждат веднага, ами вземат яйцата ни, слагат ги в своя и на семейството си мравуняк, на най-долния етаж, подреждат ни с умение, под номер, едно до друго, ред върху ред, така че всеки ден едно ново се излюпва от яйцето; после ни настаняват в обор, притискат задните ни крака, доят ни, докато умрем; много е приятно! Те са ни дали най-лрелестното име: “сладка млечна кравичка”! Всички животни с ума на мравките ни наричат така, само хората, а това за нас е такава обида, че чак животът ни загорчава (не можете ли да напишете нещо против това, не можете ли да им се поскарате малко на тия хора), те ни гледат толкова глупаво, гледат ни с лоши очи, защото сме изяли някое розово листо, докато те самите ядат всички живи същества, всичко, което зеленее и расте. Дали са ни най-презряното име, не го споменавам, уф, нещо се преобръща в мен! Не мога да го кажа, най-малкото, когато съм в униформа, а аз съм винаги в униформа.

Роден съм върху листо на розовия храст; аз и целият полк живеем от розовия храст, но и той живее в нас, които принадлежим на по-висшите същества. Хората не ни понасят; идват и ни избиват със сапунена вода; противно питие е тя! Струва ми се, че я надушвам. Ужасно е да се миеш, когато си роден да не се миеш!

Човече! Ти, който се взираш в мен със строгите си сапинени очи; помисли за нашето място в природата, за изкусното ни свойство да снасяме яйца и да раждаме малки! Ние получихме благословията: “Плодете и се размножавайте!”. Раждаме се в рози, умираме в рози; целият ни живот е поезия. Не ни залепяй името, това най-гадно и грозно, името… няма да го казвам, няма да го споменавам! Наричай ни мравешките млечни кравички, полка на розовия храст, мънички зеленички!:

И аз, човекът, стоях и гледах храста и мъничките зеленички, чието име няма да споменавам, за да не обиждам обитателите на розата, голямото семейство с яйца и живи малки. А сапунената вода, с която щях да ги мия, защото аз бях дошъл със сапунена вода и зли помисли, сега ще я издухам на пяна, на сапунени мехури, ще погледам това великолепие, може би във всеки един от тях има по една приказка.

И мехурът стана толкова голям, с искрящи цветове, а на дъното му имаше като че сребърен бисер. Мехурът се залюля, издигна се, полетя към вратата и се пръсна, а вратата се отвори и на прага застана самата Майка на приказките.

– Да, сега тя ще разкаже по-добре от мен за – не казвам името! – мъничките зеленички.
– Листни въшки! – рече Майката на приказките. – Човек трябва да нарича всяко нещо с истинското му име и ако не смее да го направи в действителност, то поне в приказка трябва да може да го каже.