Персонификация
Смъртта е една от най-интересните теми, които възбужда въображението на мнозина през хилядолетията. Нейната персонификация се случва по-късно. Древните по света са възприемали смъртта като преход към друг живот и по-късно бива оприличена като личност.
Една от вечните истории, която вълнува човекът е: смъртта, отвъдното, другият живот; а фигурата която бива на Жътваря на души, често е и съдник, от когото зависи дали душата на човек ще бъде прокълната, или ще бъде възнаградена в един по-добър свят.
Най-разпространената визия е тази от Четирите конника на Апокалипсиса, които биват споменати в Откровение (Белият конник, Червеният конник, Черният конник и Бледият конник):
Откровение: 6:5-6
И видях, и ето блед кон и името на яздещия на него беше смърт, и адът вървеше подире му; и даде им се власт над четвъртата част от земята да умъртвят с меч, с глад, с мор и със земните зверове.
Интересно е да се спомене, че единият превод на Крал Джеймс на Ада е “Hell”, а в повечето опреснени варианти е „Хадес“ (в други е „Царството на Смъртта“, „Неговото царство“, „спътник му е Гроба“).
Танатос – в древните гръцки легенди, това е най-близкото до персонификация на Смъртта – с черно наметало, меч в ръка и големи черни криле (Ангел на Смъртта, както може да се види и в някои филми). Името му буквално означава „смърт, мъртъв“ , като произлиза от протоиндоевропейския корен *dhwene – „да изчезнеш, смърт“.
Влияния
Хел (Hel – Hell) – произлиза от прото-германския корен haljō, по-късно в староанглийски hel, helle. Според исландските източници, които се твърди, че са най-малко засегнати от християнизирането на северните народи, се среща Хел и Хела, божества на смъртта, които обитават Хел – „мястото на мъртвите“. Хел се намира в три корена на Игдрасил (Дървото на живота) – един от два корена води до елфите и джуджетата, а третият до човечеството.
Най-вероятно този мит, чисто терминологично оформя библейските текстове с думата за Хел (Hell- Ад), тъй като е описан като в космогонията на старата нордическа религия преди християнизирането, но коренът „покривало“ *kel-, насочва към по-старата протоиндоевропейска култура.
Хадес – от известните старогръцки легенди е Подземното царство, което също бива наричано „Айд“ (от тук на български „Ад“). След като боговете победили титаните, Зевс заема висините на планината Олимп, Посейдон моретата, а Хадес – Властелин на Подземното царство. В легендите се споменава, че Хадес има маска и шлем, с които става невидим, а ако смъртен ги сложи – става невидим за Смъртта.
Оттук виждаме вдъхновението на Дж. К. Роулинг в „Хари Потър: Даровете на Смъртта“, че Жътварят бива изобразен с митовете на народите като скелетна фигура и с гръцкия мит за невидимост – един от даровете е мантия-невидимка, която самият Хари Потър използва няколко пъти в поредицата.
Други Култури и Богове
Ку-Сит/Кушит (Cù-sìth) – в шотландските сказания Смъртта се явява като куче. Домът му е в скалите на Хайланд (шотландските планини – местност). При шотландците вярването, е че Ку-Сит е със зелена козина, докато при ирландците е с черна. Независимо от цвета Смъртта предизвествява идването като излае 3 пъти, и този който ги чуе значи е дошло за него.
Анку/Анджу (Ankou) – в бретонските вярвания това е скелетна фигура носеща коса за жътва, понякога като сянка, а друг път и като възрастен мъж с дълга бяла брада, който бута кола събирайки мъртвите.
Както Анатол Льо Бра го описва: „Анку е изпълнител на Смъртта (oberour ar maro), известен като „Съблюдателят на гробището“; пазейки гробищата по незнайна причина, събира душите от неговата обител-земя“.
Шинигами (Shinigami) – в японската култура това са „боговете на смъртта“, „носещите смърт“, „духове на мъртвите“. Описват ги като чудовища, помагачи и създания на нощта. Шинигами са по-късна репрезентация в периода Едо, когато японският поет Чикамацу Монцаемон (1653-1725) ги описва в пиеса за Бункаро – театър с кукли на конци.
Шинигами в литературата често са духове обладаващи хора, но в една легенда е описан като зъл дух на умрял човек, който се връща с лоши намерения.
Миктекацуатл (Mictēcacihuātl) – при ацтеките боиня на смъртта, буквално името означава „Дама на мъртвите“. Кралица на Микцтлан (Mictlān) – Подземния свят. Нейната роля е наблюдението и пазенето на останките на мъртвите и празника на мъртъвците. Този мит се запазва до днес с „Фестивала на смъртта“ в днешно Мексико.
Анубис – един от най-старите митове за Бог на смъртта. Изобразяван с глава на чакал, Анубис бил владетел на Подземното царство, мумификация, Отвъдното, гробове и гробища. Тъй като в по-старите легенди и митове боговете имат много роли, така и тази на Анубис се сменя. В по-късни интерпретации (664-332 пр.н.е.), Анубис бил „водач на душите“ към Отвъдното.
Особено красива сцена в „Книга на мъртвите“, е когато Анубис наблюдава и претегля душата на умрелия с Ма‘ат (Истината) под формата на перо. Ако душата е по-тежка от перото, то мъртвият бива погълнато от Аммит, ако е по-леко от перото – може да се възнесе на небесата.
