ДЕСЕТИ РАЗКАЗ
„Живял на едно място беден брахман, цялото имущество на когото се състояло единствено от подаянието. Не познавал той изискани дрехи, мазила, приятни миризми, венци, украшения, бетел и други предмети на разкоша; бил обрасъл с дълга коса, имал дълга брада и нокти, измъчвал плътта си със студ, зной, дъжд и всякакви лишения. И ето че някой го съжалил и му подарил две юници, още съвсем малки, а брахманът ги отгледал с каймачено и сусамово масло, ечемик и друга храна. Видял това един крадец и помислил: «Ще открадна кравите от този брахман.» Като решил така, той взел през нощта примки, за да завърже животните, и тръгнал. И ето че по пътя срещнал някакво същество с редки, остри зъби, нос, изтеглен като тръстика, и накриво разположени очи. Множество жили изпъквали върху кожата му, имало хлътнали бузи, а тялото и брадата му имали червеникавокафяв цвят, подобен на огъня от хубава жарава. Щом го видял, треперейки от страх, крадецът попитал: „Кой си ти?“ Онзи отговорил: „Аз съм брахма-ракшасът Сатиявачана. Ти кой си?“ Другият казал:
„Аз съм крадецът Круракарман, искам да отмъкна двете крави на бедния брахман.“ Тогава ракшасът изпитал доверие към него и казал: „Колко е хубаво това, скъпи! Аз приемам храна вечер веднъж на три дни и днес ще изям този брахман. И така. ние имаме една и съща цел.“ Тогава те отишли у брахмана и се спрели на едно усамотено място, очаквайки удобен момент. А когато брахманът легнал да спи, ракшасът се приближил до него, за да го изяде.
Като видял това, крадецът казал: „Скъпи! Не постъпваш правилно. По-добре ще е да изядеш брахмана, след като отведа кравите.“ Но онзи възразил: „А какво ще стане, ако брахманът се събуди от шума? Тогава от моята работа нищо няма да излезе.“ Крадецът казал: „Но ако ти се заловиш с яденето, нещо може да ти попречи и тогава няма да мога да отведа кравите. Затова първо ще отведа кравите, а ти след това ще изядеш брахмана.“ Спорейки кой да започне пръв, те се скарали и виковете им разбудили брахмана. Тогава крадецът му казал: „Брахмане! Този ракшас иска да те изяде.“ А ракшасът казал: „Този крадец иска да открадне кравите ти.“ Щом чул това, брахманът се надигнал и като се огледал внимателно, се спасил от ракшаса с размишление за бога-пазител. А след това, като вдигнал тоягата, опазил кравите си от крадеца.
Ето защо аз казвам: „Ако се карат враговете…“ И още:
Нали и нравствения Шиби,
чист по душа, по образ — мил, дал на сокола от плътта си
и гълъба от смърт спасил.
Затова не е справедливо да се убива този, който търси защита.“
След като обмислил тези думи, царят на кукумявките попитал Пракаракарна: „Кажи, ти какво мислиш сега?“ Онзи отговорил: „Божествени! Не трябва да го убиваме — нали ако запазим живота му, след това ще може щастливо да прекарваме времето си с него във взаимна любов. Нали е казано:
Който слабостите свои сам разкрива —
смърт го чака, като двете змии — във мравуняка
и във стомаха.“
Аримардана попитал: „Как?“ Пракаракарна разказал:
ЕДИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ
„Живял в един град цар на име Девашакти. В стомаха на неговия син живеела една змия като в мравуняк и от това тялото на царския син всеки ден все повече слабеело. И като почувствувал отвращение от живота, този царски син отишел в друга страна. Щом се заселил в един град, той започнал да събира подаяния, а свободното си време прекарвал в голям храм. А в този град живеел цар на име Бали. Имал той две млади дъщери. Едната от тях всеки ден произнасяла пред нозете на бога: „Побеждавай, велики царю!“ — а другата: „Вкусвай това, което ти е съдено, велики царю!“ И като чул веднъж думите й, разгневеният цар казал: „Хей, съветници! Като наказание за глупавите думи, дайте тази моя дъщеря на някакъв чужденец и нека тя вкусва това, което й е съдено.“ И министрите се съгласили, като казали: „Така да бъде!“ — дали й малка свита и я омъжили за царския син, живеещ в храма.
А тя с радостно сърце приела този съпруг като бог и тръгнала с него към друга страна. И ето че в околностите на един далечен град, на брега на едно езеро, поръчала на царския син да пази дома им, а тя, заедно със спътниците си, отишла да купи каймачено и сусамово масло, сол, ориз и друга храна. Когато направила покупките и се върнала, видяла, че царският син спи, сложил глава върху мравуняк, а от устата му се подавала змийска качулка. През това време из мравуняка изпълзяла друга змия и също започнала да вдишва въздух. Щом змиите се видели, очите им почервенели от гняв и змията от мравуняка казала: „Хей, негоднице! Защо мъчиш този царски син, прекрасен от главата до петите?“ Но змията, която седяла в устата на царския син, отговорила: „А защо ти, негоднице, оскверни две чаши, пълни със злато?“ Така разобличавали те недостатъците си. И отново змията, седяща в мравуняка, казала: „Хей, негоднице, мигар никой не знае, че ако царският син изпие горчица, ти ще загинеш?“ Тогава змията, която била в стомаха на царския син, казала: „А мигар никой не знае, че ти можеш да загинеш от гореща вода?“ Царкинята, стоейки зад храста, чула този разговор и последвала думите им. Така тя излекувала съпруга си, добила голямо богатство и се върнала в родината си. Баща й, майка й и роднините й я приели с уважение и тя заживяла щастливо, намерила предназначените за нея блага.
Ето защо аз казвам: „Който слабостите свои…“ И като чул всичко, Аримардана с това привършил. А щом разбрал какво се е случило, Рактакша, скривайки усмивката си, казал отново: „Нещастие! Нещастие! Погубихте вие господаря с неразумните си думи. Нали е казано:
Където подлите почитат
и ненавиждат честността, там три неща намират място —
страхът, недостига, смъртта.
А също така:
И всичко да съзре глупакът —
пак си остава диване. Жена си с нейния любовник
коларят взел на рамене.“
Съветниците попитали: „Как?“ Рактакша разказал:
ДВАНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ
„Живял на едно място майстор колар. Неговата развратна жена се ползувала с лошо име сред хората. И той си помислил: „Как да я изпитам? Нали е казано:
Щом огънят разпръсне мраз
или се разгори луната, злодеят щом не е злодей,
ще има вярност у жената.
А хората говорят, че тя ми изневерява.“ Щом помислил така, той казал на жена си: „Мила! Утре ще отида в друго село и ще остана там няколко дни. Приготви ми подходяща храна за път.“ След тези думи, възбудена и зарадвана, тя изоставила всичко и му приготвила чудесна храна, с много масло и захар. Нали добре е казано:
Тъмна нощ и мрачно време, глуха градска тишина. мъж изчезнал като бреме — радват блудната жена.
И на сутринта коларят се вдигнал и излязъл от къщи. Когато видяла, че той е заминал, жената започнала с усмивка да украсява тялото си и прекарала деня как да е. А вечерта отишла при любовника си и му казала: „Моят лош мъж отиде в друго село. Ела при мен, когато всички заспят.“ А коларят, прекарал деня в гората,, вечерта се промъкнал в дома си през страничната врата и се скрил под кревата. През това време любовникът на жена му дошел при нея и легнал в леглото. Щом го видял, коларят, изпълнен с гняв, помислил: „Дали да се вдигна сега и да го убия, или с един удар да ги унищожа и двамата, когато заспят? Не. по-добре отначало да погледам как ще се държи тя и да чуя какво ще му каже.“ В същото време жена му внимателно затворила вратата и легнала в леглото.
И ето че, лягайки, тя закачила с крак главата на мъжа си. Тогава помислила: „Несъмнено негодният колар е решил да ме изпита. Какво пък, аз ще му покажа, че познавам женските привички.“ Докато мислела така, на любовника й се приискало да я докосне. Но тя го спряла с ръце и казала: „О, великодушни, не докосвай моето тяло.“ Онзи възразил: „Тогава защо ме повика?“ Тя казала: „Ах! Днес сутринта отидох в храма на Чандика, за да видя божеството. И там изведнъж чух глас: „Какво да правя, дъще? Макар че си ми предана, все едно, по волята на съдбата след шест месеца ще останеш вдовица.“ Тогава аз казах:
„Блажена! Щом като знаеш за това нещастие, знаеш и как може да се предотврати. Няма ли някакъв начин да продължа живота на съпруга си така, че да живее сто години?“ Гласът отговори: „Има такъв начин и ти можеш да се възползуваш от него.“ Като чух това, аз казах: „Богиньо, кажи ми го и аз ще те послушам, дори това да ми коства живота.“ Тогава богинята каза: „Ако ти легнеш в леглото с чужд мъж и му се отдадеш, смъртната опасност, застрашаваща твоя съпруг, ще премине върху този мъж, а съпругът ти ще живее още сто години!“ Затова те извиках. А сега прави каквото искаш. Нали думите на божеството трябва непременно да се сбъднат.» И тогава любовникът й, сдържайки смеха си, постъпил както му се искало.
А глупавият колар, като чул думите й. излязъл изпод кревата толкова радостен, че кожата му настръхнала, и казал: „Добре, преданата ми! Добре, радваща своя род! Моето сърце беше обезпокоено от думите на глупави хора и за да те изпитам, аз се престорих, че ще отида в селото, а сам се скрих тук под леглото. Ела и ме прегърни!“ Като казал това, той я прегърнал, сложил я на рамото си и се обърнал към любовника й: „О, великодушни! Моите заслуги те доведоха тук. Благодарение на твоята милост аз ще живея сто години. Качи се и ти на рамото ми!“ И макар онзи да се противял, коларят насила го сложил върху рамото си и танцувайки, започнал да обхожда домовете на всичките си роднини.
Ето защо аз казвам: „И всичко да съзре глупакът…“ Тъй или иначе, нашият род е изтръгнат из корен и унищожен.“
И ето че всички, като не обърнали внимание на тези думи, подхванали Стхирадживин и го повели към своята крепост. Тогава Стхирадживин казал: „Божествени! Защо ме взимаш със себе си, когато за нищо не съм способен и се намирам в такова състояние. По-добре да вляза в пламтящ огън. Направи ми това уважение.“ А Рактакша, като отгатнал скритите му замисли, попитал: „Защо искаш да се хвърлиш в огъня?“ Онзи отговорил: „Аз изтърпях това наказание от Мегхаварна заради вас. Затова искам да се възродя в лика на кукумявка, за да им отмъстя за враждата.“ Щом чул това, знаещият царските мъдрости Рактакша казал: „Скъпи! Ти си изкусен и коварен в лъжливите думи. Дори да преминеш към племето на кукумявките, все едно, високо ще тачиш своя гарвановски род. Известен е такъв разказ:
Не облака и планината,
дори не слънчевия свод — свой близък мишката избрала,
че трудно е да си без род.“
Онзи попитал: „Как?“ Рактакша разказал:
ТРИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ
„На брега на Ганг, чиито вълни пъстреели от бяла пяна, възникваща от плясъка на рибите, изплашени от шума на водата, която се удряла в неравните каменисти брегове, имало манастир. Отшелниците, които живеели в него, усърдно изпълнявали предписанията на йогите, четели молитви, предавали се на умъртвяване на плътта, самоизтезание, изучаване на ведите и пост. Те утолявали жаждата си само с отмерени глътки чиста вода, изтощавали тялото си, хранейки се с луковици, корени, плодове и шайвала, и се прикривали само около бедрата си с превръзка от лико. Живеел там старейшината на рода на име Яджнявалкия. Веднъж, когато се измил в Джахнави и започнал да си плакне устата, върху дланта му паднала мишка, която изтървал от клюна си един сокол. Като видял мишката, той я сложил на бананов лист, измил се отново, изплакнал устата си, извършил опрощаване и други обреди и със силата на своята святост превърнал мишката в девойка. След това я взел със себе си, влязъл в манастира и казал на бездетната си жена: „Вземи я, скъпа. Тя ти се падна като дъщеря и трябва грижливо да я отгледаш.“ Жената започнала с радост да се грижи за момичето. Когато то навършило дванадесет години, майката-осиновителка, виждайки, че дъщеря й е вече за омъжване, казала: „О, съпруже! Мигар не виждаш, че на нашата дъщеря й е време да се задоми?“ Онзи отговорил: „Права си, мила. Нали е казано:
Две божества владеят рано
девойката. И тя е с тях безгрижна, трепетна. И брака
посреща радостно без грях.
И Сома чистота й дава, гандхарви — разум във речта. а Агни с жар я възвишава и затова е чиста тя.
Затова ще я дам на равен на нея! Нали е казано:
Само равните по знатност,
по богатство в тоя свят да дружат и да се женят.
Не и беден за богат.
И така, в края на краищата:
Възраст, нрав, приятел, пай. ум и род, изящество умело — тези седем качества узнай и отдавай дъщеря си смело.
Затова, ако тя няма нищо против, аз ще повикам блаженото слънце и ще я дам на него.“ Жената на старейшината казала: „Какъв грях има тук? Така и направи.“ Тогава отшелникът повикал Савитар. И той, като се явил незабавно, казал: „Блажени! Защо ме повика?“ Отшелникът отговорил: „Ето моята дъщеря. Вземи я за жена.“ И като казал това, той се обърнал към своята дъщеря: „Дете мое! Харесва ли ти това божество, озаряващо три свята?“ Дъщерята отговорила: „Татко, по природа той е много горещ. Не го искам. Повикай някой друг, който би бил по-добър от него.“ Като чул думите й, отшелникът казал на светилото: „Божествени! Има ли някой по-силен от теб?“ Светилото казало: „По-силен от мен е облакът. Когато ме закрие, аз изчезвам от погледа.“ Тогава отшелникът повикал облака и казал на девойката: „Дъще! Ще те дам на него.“ Тя възразила: „По природа той е черен и студен. Дай ме не на него, а на друг, по-добър.“ Тогава отшелникът попитал облака:
„О, облако! Има ли някой по-силен от теб?“ Облакът отговорил: „По-силен от мен е вятърът.“ Тогава, като повикал вятъра, отшелникът казал: „Дъще! Ще те дам на него.“ Тя отговорила: „Татко, той е много непостоянен. Доведи някой друг по-силен.“ Бащата казал: „О, ветре! Има ли някой по-силен от теб?“ Вятърът отговорил: „По-силна от мен е скалата.“ Тогава отшелникът повикал скалата и казал на девойката: „Дъще! Ще те дам на нея.“ Тя казала: „Татко! По природа камъкът е твърд и неподвижен. Дай ме на друг.“ Отшелникът попитал скалата: „О, царю на планините! Има ли някой по-силен от теб?“ Скалата отговорила: „По-силни от мен са мишките.“ Тогава отшелникът повикал мишлето, показал го на дъщеря си и казал: „Дъще, харесва ли ти това мишле?“ А тя, като го видяла, помислила: „Той е мой сродник“ — и казала с настръхнала кожа: „Татко! Превърни ме на мишка и ме дай на него, за да изпълнявам задълженията си на стопанка, установени за моя род.“ И със силата на своята святост той я превърнал в мишка и я дал на мишлето.
Ето защо аз казвам: „Не облакът и планината…“ И като не обърнали внимание на думите на Рактакша, те, за гибел на собствения си род, въвели Стхирадживин в своята крепост. И щом го въвели, Стхирадживин, смеейки се, помислил:
„Един от всички само тук
владее както се полага умението да даде съвет:
„Убийте го веднага.‘
Затова, ако бяха го послушали, нямаше да ги постигне ни най-малко нещастие.“ И като стигнали до входа на крепостта, Аримардана казал: „Хей, хей! Предоставете на нашия доброжелател Стхирадживин онова място, което той поиска.“ Щом чул това, Стхирадживин помислил: „Аз трябва да намеря средство да ги погубя, но ако съм вътре, няма да постигна това, защото те ще изучат моите навици и ще бъдат внимателни. Ако се заселя край входа на крепостта, ще изпълня замисленото.“ С такова решение той казал на царя на кукумявките: „Божествени! Хубави са
думите на господаря. Но аз съм запознат с разумното поведение и ти желая доброто. Дори онзи, който е предан и чист, все едно — не трябва да живее в крепостта. Затова, като остана тук край вратата, аз ден след ден ще ти служа, почиствайки с тялото си праха от твоите нозе, подобни на лотос.“ И когато се съгласили с него, слугите на повелителя на кукумявките започнали по заповед на своя цар всеки ден след собствената трапеза да носят на Стхирадживин превъзходна месна храна. Така след няколко дни той станал силен като паун. И като видял охранения Стхирадживин, изуменият Рактакша казал на всички министри и на царя: „Уви! Глупави са, както ми се струва, всичките ти министри, а и самият ти. Нали е казано:
Изпървом глупава бях аз,
след туй ловецът със капана а после царят и докрай
май всички глупостта ни хвана.“
Попитали го: „Как?“ Рактакша разказал:
ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ
„В околностите на една планина растяло голямо дърво. Живеела там една птица, изпражненията на която се превръщали в злато. Веднъж там дошел един ловец. Птицата се изпуснала пред него и изпражнението, преди да падне, се превърнало в злато. Като видял това, учуденият ловец помислил: „Да! От детинство се занимавам с лов на птици и за осемдесет години нито веднъж не съм видял злато в птиче изпражнение!“ Той завързал мрежата към това дърво. А глупавата птица, не подозирайки нищо, кацнала на дървото както винаги и в същия момент попаднала в мрежата. Тогава ловецът я освободил от мрежата, сложил я в клетка и я занесъл в дома си. Той помислил:
„Какво да правя с тази птица, носеща опасност? Трябва само някой да разбере за нея, да разкаже на царя и животът ми ще се изложи на опасност. Затова аз сам ще разкажа всичко на царя.“ Така и направил. А царят, чиито очи при вида на тази птица заприличали на цъфнал лотос, се зарадвал много и казал: „Хей! Стража! Хубаво пазете тази птица. Давайте й храна, вода и всичко, каквото пожелае.“ Но тогава неговият съветник казал: „За какво ни е тази птица — та ние я взехме, като повярвахме на няколкото думи на ловеца, който не заслужава доверие. Мигар някога е имало злато в птиче изпражнение? Освободете птицата от клетката.“ И като послушал министъра, царят освободил птицата, а тя кацнала на вратата и изпуснала златно изпражнение. А след това, като прочела стиха: „Изпървом глупава бях аз…“, птицата отлетяла накъдето поискала.
Ето защо аз казвам: „Изпървом глупава бях аз…“ Но даже и тогава, гонени от враждебната съдба, те отново не обърнали внимание на полезните думи на Рактакша и продължили да дават на Стхирадживин много месо и друга разнообразна храна.
Тогава Рактакша тайно събрал привържениците си и казал: „Уви! Наближава краят на благополучието на нашия господар и гибелта на неговата крепост е близка, въпреки че го поучавах и изпълних дълга си на наследствен съветник. Хайде да се отправим сега към друга планинска крепост. Нали е казано:
За бъдещето който мисли, е спокоен и тъжен, който за света е глух, Живях в леса, но пещерата че говори, за първи път във старостта дочух.“
Те попитали: „Как?“ Рактакша разказал:
ПЕТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ
„Живял в околностите на една гора лъвът Кхаранакхара. Веднъж, както бродел из гората с изтъняла от глад шия, той не намерил никаква плячка. И като стигнал привечер до голяма планинска пещера, влязъл в нея и помислил: „През нощта някой непременно ще дойде. Затова ще се скрия и ще стоя тук.“ И ето че стопанинът на пещерата, чакалът Дадхимукха, започнал да вие пред входа: „Хей, скривалище! Хей, скривалище.“ Казал това, помълчал малко и отново произнесъл: „Е, мигар забрави, че ние с теб сключихме договор? Когато се връщам, аз трябва да ти се обадя пред входа, а ти трябва да ми отговориш. Щом като сега не ми отговаряш, ще отида в друго скривалище, което ще разговаря с мен.“ И щом чул чакала, лъвът помислил: „Навярно тази дупка го приветствува винаги когато се завръща. Днес тя мълчи, защото се страхува от мен. Нали е казано за това:
Усетилият страх, започва
силно да трепери без глас — не може друго
място да намери.
Затова аз сам ще го поздравя. Нека той, като се отзове на поздрава ми, влезе тук и ми послужи за храна.“ Като решил така, лъвът приветствувал чакала. И лъвският рев така проехтял в околностите, че изплашил дори тези обитатели на гората, които живеели далече от пещерата. А побягналият чакал повторил стиха: „За бъдещето който мисли, е спокоен…“
Помислете за това и вървете с мен.“ И Рактакша, заедно със своите привърженици, се отправил към друга отдалечена местност.
Когато Рактакша си отишел, Стхирадживин се зарадвал много и помислил: „Да! Щастие е, че Рактакша си отиде. Той е предвидлив, а останалите кукумявки са неразумни. Сега лесно ще мога да ги унищожа. Нали е казано:
„Да, ето враг — съветник!“ — казват
разумните за някой мъж. оставил работата нужна,
с лъжата тръгнал изведнъж.“
След тези мисли той започнал всеки ден да носи от гората в гнездото си по една съчка, за да изгори кукумявките в пещерата. А глупавите кукумявки не знаели, че той носи тези съчки, за да ги изгори. И хубаво е казано:
С врага си който се сдружи,
а враг другаря си направи, ще се лиши от стар другар,
а новият — ще го остави.
И ето че когато пред входа на крепостта била събрана цяла купчина клони, веднъж при изгрев слънце, щом като кукумявките престанали да виждат, Стхирадживин бързо отлетял при Мегхаварна и казал:
„Господарю! Аз подготвих всичко за пожара в пещерата на врага. Тръгни заедно със спътниците си и нека всеки от вас вземе от гората къс дърво, да го запали и хвърли в моето гнездо пред входа на пещерата. Тогава всички врагове ще загинат от огъня като в ада на Кумбхипака.“ Зарадваният Мегхаварна казал: „Татко! Разкажи, какво се случи с теб? Та нали отдавна не съм те виждал.“ Онзи отвърнал: „Дете мое! Сега не е време за разговори. Дано някой вражески шпионин не е разказал, че съм дошел тук. Тогава, узнавайки за това, слепите ще отидат на друго място. Затова бързай, бързай! Нали е казано:
Щом станем бавни във делата,
които искат жар, не дим, то боговете разгневени
ще ни попречат да творим.
Когато убиеш врага, аз ще се върна в къщи и спокойно ще разкажа за всичко.“
Мегхаварна и спътниците му взели в клюновете си по една горяща клечка и като стигнали до входа на пещерата, подпалили гнездото на Стхирадживин. И тогава всички кукумявки, спомняйки си думите на Рактакша, загинали като в ада на Кумбхипака. А Мегхаварна, като изкоренил врага, отново се върнал в своята крепост на баняновото дърво.
И тогава, като седнал на трона в средата на двореца, той с радостно сърце попитал Стхирадживин:
„Татко! Как прекара времето между враговете? Нали:
По-хубаво да влезеш в огън,
но добродетелен, без вик, отколкото със нечестивец
да преживееш даже миг.
Аз мисля, че да живееш заедно с врагове, е все едно да изпълняваш обета на «острите мечове.“ Онзи отговорил: „Това е вярно. Все пак аз никъде не съм виждал такова сборище от глупци. Сред тях нямаше нито един умен освен Рактакша, мъдър и непревъзхождан от никого в много науки. Само той разбра какви са намеренията ми. Що се отнася до останалите министри, всички са големи глупци. Те са министри само на думи и нямат верни познания. На тях не са им известни дори такива правила:
Не се привързвай към слугата на твоя неприятел стар:
той крие мисъл непозната и злобата на своя цар.
И докато със глътки бавни се храни, гледа с майсторлък, прикрити врагове и явни край теб затягат злобен кръг.
Нали добре е казано:
Кому погрешка зла не носи
съветникът глупак? Кого богатството с въпроси
безброй не трови пак? Кого успехът не въздига
и спуска в дън смъртта? Кого и гибелта не стига
в разгара на страстта?
Лентяят славата не люби,
неверникът — предаността, сакатият рода си губи
и лакомият — скромността, а сребролюбецът — доброто,
развратницата своя ум, съветникът глупак на царя
погубва силата без шум.
Ето защо, царю, общувайки с враговете, сякаш изпълних обета на «острите мечове». Това, което ти каза, аз го изпитах върху себе си. Нали е казано:
За мъдрия щом туй е нужно,,
врага си носи той на гръб. Така змията много жаби
излапала без страх и скръб.“
Мегхаварна попитал: „Как?“ Стхирадживин разказал:
ШЕСТНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ
„Живяла в една местност стара черна змия на име Мандавиша. Тя започнала да мисли как без много труд да изкарва прехраната си. И ето че допълзяла до едно езеро, където живеели много жаби, и се престорила, че не знае какво да прави. Тогава една жаба се приближила до брега и я попитала: „Старице! Защо днес не търсиш храна както преди?“ Змията отговорила: „Скъпа! Как мога, гонена от съдбата, да мисля сега за храна? Тази вечер, като търсех нещо за вечеря, видях жаба и се спуснах да я догоня. Щом ме видя, от страх за живота си тя се скри сред брахмани, потънали в четене на веди, и аз не можах да я намеря. Синът на един от тези брахмани седеше на брега на езерото. А аз по погрешка взех големия му палец за жаба и го ухапах. Момчето веднага отиде в небитието и опечаленият му баща ме прокле: „Злодейка! Ти ухапа моя невинен син — носи жаби и живей от това, което ти дадат от милост.“ И ето, аз допълзях тук за да ви нося.“
Тогава жабата предала думите й на всички други жаби и те с радостни сърца отишли при своя цар Джалапада и му съобщили за това. Онзи помислил:
„Колко необикновено!“ И окръжен от министрите си, бързо излязъл от езерото и се покачил върху качулката на Мандавиша. Всички останали жаби, и стари, и млади, се покатерили върху гърба на змията. Но за какво са много думи? Тези, за които не останало място, скачали след нея. А Мандавиша, в стремежа си да се насити, им показала всевъзможни начини на пълзене. Но на другия ден, за да излъже жабите, Мандавиша започнала да пълзи бавно-бавно. Като видял това, Джалапада попитал: „Скъпа Мандавиша! Защо днес не ни носиш така бързо, както по-рано?“ Мандавиша казала: „Божествени! Аз съм гладна и затова днес нямам сили да ви нося.“ Тогава онзи казал:
„Скъпа! Нахрани се с малки жаби.“ Щом чула това и треперейки от радост, Мандавиша бързо отговорила:
„На това ме обрече и брахманът със своите проклятия. Затова се радвам на твоята заповед.“ И ето че тя безнаказано започнала да се храни с жабчета и след няколко дни силите й се възвърнали. Тогава, смеейки се, си казала:
„Безброй и най-различни жаби
попаднаха под мойта власт. О, колко време с тази гозба
ще поживея още аз?“
А Джалапада, чийто разсъдък бил измамен от лъжливите думи на Мандавиша, нищо не забелязвал. През това време към тези места допълзяла друга голяма черна змия. И като видяла как Мандавиша носи жабите, се учудила и казала: „Приятелко! Тези, които ни служат за храна, се намират върху твоя гръб. Виж ти чудеса!“ Мандавиша казала:
„Известно е, че не съм длъжна
да нося тази блатна сган, но чакам своя час да дойде,
тъй както хитрият брахман.“
Онази попитала: „Как?“ Мандавиша разказала:
СЕДЕМНАДЕСЕТИ РАЗКАЗ
„Живял в едно селище брахманът Яджнядата. Неговата развратна жена била привързана към друг с цялото си сърце. Постоянно приготвяла за любовника си банички със захар и масло и зад гърба на съпруга си му ги носела. Но веднъж мъжът й забелязал това и попитал: „Скъпа! Какви ястия приготвяш и на кого ги носиш постоянно? Кажи ми истината!“ А тя, без да се смути, отговорила на съпруга си с лъжливи думи: „Тук наблизо има храм на блажената Деви. Аз постя, а на нея й поднасям в жертва изящни и превъзходни ястия.“ И като взела приготвената храна, пред очите на мъжа си се отправила към храма на Деви, мислейки: „Благодарение на това, което разказах за Деви, мъжът ми ще реши: „Моята брахманка винаги носи на блажената отбрана храна.“ И като дошла до храма на Деви, тя се спуснала към реката, за да се измие. През това време, докато се миела, мъжът й дошел по друг път и незабелязан от никого, се скрил зад статуята на Деви. А брахманката, като се измила, се приближила до храма, извършила утъпкване, превъзнасяне, жертвоприношение и други обреди и като се поклонила пред Деви, казала: „Блажена, какво да направя, та мъжът мида ослепее?“ Щом чул това, брахманът, който стоял зад гърба на Деви, изменяйки гласа си, казал: „Ако ти постоянно го храниш с тлъсти банички и други ястия, той скоро ще ослепее.“ Тогава развратницата, измамена от лъжливите думи на мъжа си, започнала да го гощава. И веднъж брахманът казал: „Скъпа! Лошо виждам.“ Щом чула това, тя помислила: „Ето я милостта на Деви!“ А милият й любовник помислил: „Какво може да ми направи този сляп брахман?“ И започнал да идва при нея без страх. Един ден брахманът, като видял, че влиза любовникът на жена му и че се приближава към нея, хванал го за косата и го тъпкал и бил с тояга дотогава, докато онзи отишел в небитието. А на порочната си жена отрязал носа и я изгонил от дома си.
[Край на шестнадесети разказ]
Ето защо аз казвам: „Известно е, че не съм длъжна…“ И след това, смеейки се, Мандавиша казала отново: „Тези жаби, големи и малки, ми служат за храна.“ Щом чул тези думи, Джалапада, много обезпокоен, помислил: „Какво каза тя?“ И попитал змията: „Скъпа! Що за враждебни думи изрече ти?“ А онази, за да скрие намеренията си, отговорила: „Нищо.“ И така, Джалапада, измамен от лъжливите думи на Мандавиша, не отгатнал злите й намерения. Но за какво са много думи? Толкова жаби унищожила тази змия, че нямало дори кой да продължи рода им.
Ето защо аз казвам: „За мъдрия щом туй е нужно…“ Та така, царю! Както Мандавиша надхитрила и погубила жабите, така и аз погубих всички врагове. Нали хубаво е казано:
Пожарът, пламнал във леса,
и плитък корен не изгаря, а пълноводната река
дървото с корена събаря.“
Мегхаварна казал: „Това е така. Казано е още:
Достойнството на мъдреците,
върхът на техните дела е в туй, че не захвърлят нищо
дори през скръб и теглила.“
Онзи казал: „Това е така, божествени! Щастливец ти, че довеждаш докрай всичко започнато. Та нали не само безстрашието довежда до целта — за победата са нужни и знания. Казано е:
Оръжието не докрай врага сразява, умът до пълната победа стига чак. Стрелата само тяло побеждава, а знанието — род и мощ, и враг.
Затова тези, които са надарени със знания и смелост, без мъка постигат целите си. Нали е известно:
Щом пред мъжа стои сполука някъде напред-започва труд прилежен и ясните му мисли са винаги във ред.
и разумът му е безбрежен. Внимателен е всеки миг, когато слуша той
съвети и се учи, и радостен и горд — от своите дела безброй, —
награда ще получи.
Ето защо само онзи господар, който постъпва разумно, е щедър и безстрашен.“ Мегхаварна казал:
„Несъмнено, науката за разумното поведение бързо донася плодове. Нали ръководен от нея, ти се промъкна при Дримардана и го погуби заедно с поданиците му!“ Стихардживин отговорил:
„И нека в нашите дела да има твърдина, но отначало да сме с мекост нежна. Тъй царят на дърветата политнал настрана, отсечен, след молитвата прилежна.
И колкото и нищожно да е делото, разумният не трябва да бъде лекомислен. Нали:
„Защо са ми усилия? Туй никак не е трудно. Внимателен да съм?…“ — така без ум и срам нерядко някой разсъждава мудно и приближава до бедите глух и ням.
Затова, като победихме врага, ние, господарю, днес можем да заспим както преди. И вярно е казано:
В дома си, невидял змията,
спокойно можеш да заспиш, но ако само си я зърнал,
до сутринта ще се въртиш.
А също така:
И щом човекът, пълен с вяра,
със твърдост и кураж, докрай делата свои не докара,
със ум, поне веднъж, и не достигне сам до всяка жажда,
и почит не изпита той, — как може да се радва, че се ражда
в сърцето му покой?
И така, аз завърших започнатото дело и сърцето ми е изпълнено с радост. Закриляй поданиците си. Владей трона и неговата сянка и дълго се радвай на царството, свободно от врагове, непоколебимо преминаващо от поколение към поколение, към синове и внуци, И помни:
Щом царят е добър, а не развратен, щом винаги общува с мъдреци, безброй години орелът златен над неговото име ще блести.
И дано душата ти не се опияни от славата при мисълта: „Аз получих царство!“ Та нали царското могъщество е непостоянно! Като тръстика с труд се изправя и пада за един миг, а тогава не можеш да го удържиш и със стотици усилия. Колкото и добре да го пазиш, накрая ще те излъже. Царското могъщество е променливо като мислите на маймунското племе;
държи се несигурно като вода върху лист на лотос;
мени се като посоката на вятъра; краткотрайно е като съюза с неблагородни; с него трудно можеш да се справиш, като с отровна змия, красиво е само за миг, като очертанията на вечерните облаци, по природа е недълготрайно като мехури върху вода; неблагодарно е като всичко, направено от плът; и изчезва мигновено, като куп богатство, явило се насън. И така:
Когато царят седне върху трона, за злото да се поразмисли той:
помазан със водата благовонна, помазан е и с мъките безброй!
И щом си постигнал царско щастие, подвижно като ушите на опиянен слон, вкусвай от него, верен единствено на мъдростта.“
И тук завършва третата книга, наречена „За гарваните и кукумявките“, разказваща за мира, сраженията и други начини за управляване на държавните работи. Първият й стих гласи:
На вчерашния враг не вярвай много, макар сега да ти е станал брат. Виж гарваните как донесли огън и кукумявките подпалили със яд.
