Имало едно време в Урук един цар, който бил много силен и велик. Тогава боговете и хората още не били съвсем разделени и съществували пътища от Небето до Земята и обратно. Този цар се наричал Гилгамеш. Той бил отчасти бог, отчасти човек. Две трети от тялото му били на бог, но третата била смъртна. И характерът му бил такъв — двойствен: той бил могъщ и неудържим, каквито са боговете, затова смятал, че може да придобие безсмъртие, но всеки път човешкото, което носел в себе си, му пречело да постигне целта си и накрая трябвало да се подчини на Смъртта.

В началото на живота си Гилгамеш царувал над Урук и бил ужасен тиранин. Поробвал хората, отвличал дъщерите и жените, за да ги направи слугини в палата си и всички негови поданици били много недоволни. Накрая, изтормозени от произвола му, хората от Урук се оплакали на боговете. Ану, богът на Небето чул молбите им и се смилил над тях. Той се обърнал към Великата богиня Аруру, същата онази, която някога била създала хората от глина и им била вдъхнала живот:

 Тиa, която създаде хората със собствените си ръце и им даде живот, направи сега едно същество, способно да се бори срещу Гилгамеш, царя на Урук, защото никой човек не може да му се противопостави, а неговата тирания е нетърпима за поданиците му.

Аруру взела вода в шепата си, взела парче глина и го намокрила, както правят грънчарите и ето че под пръстите й излязло гигантско същество — бъдещият равностоен противник на Гилгамеш. Тя го оформила по подобие на самия бог Ану и го нарекла Енкиду. Дарила го с войнствен дух, който веднага си личал от външността му. Косите на Енкиду покривали тила му, цялото му тяло било така обрасло с косми, че твърде малко се различавало от животинските кожи, с които бил облечен.

След като създала Енкиду, Аруру го пуснала на Земята, където той заживял като звяр. Обичал да се въргаля из блатата като глиган, да тича из високите треви като газела. Вечер отивал при изворите и, легнал по корем, пиел вода като воловете. Енкиду си живеел така, доволен от слънцето, което му светело, от вятъра, който го охлаждал след препускането, от тревите и листата, с които се хранел. Никой не знаел за неговото съществувание.

Но веднъж надвечер някакъв ловец, който дебнел на водопоя една газела, видял вместо животното някакво гигантско същество, което приличало на човек, но се държало като звяр. Без да губи и секунда, ужасеният ловец хукнал към къщи. Докато стигне, останал без дъх и сърцето му щяло да изскочи, но не посмял никому да разкаже за странното видение, което бил съзрял при водата.

На другия ден по същото време той пак отишъл на онова място и пак видял Енкиду да пие вода. Ловецът разбрал, че чудовищното създание не е плод на въображението му. Тогава разбрал защо от няколко дни всички клопки, които поставял, на сутринта били изчезнали и защо рововете, които изкопавал и внимателно покривал с клони, за да лови диви животни, сякаш от самосебеси отново се запълвали. Тъкмо Енкиду освобождавал животните, чупел клопките, обезвреждал рововете и се изхитрявал да провали лова му.

Енкиду правел така, понеже сърцето му било невинно и защото му било мъчно за животните — той знаел, че и те като него обичат да тичат на свобода и не можел да понесе мисълта, че приятелите му в игрите ще бъдат хванати и убити. Но това не засягало ловеца, който си изкарвал прехраната от дивеча и вече не можел да се прибира в къщи с празни ръце. Така е то — великаните открай време създават неприятности на простосмъртните, дори когато са изпълнени с добри намерения. Енкиду отдавна бил забелязал ловеца, който го наблюдавал всяка вечер иззад храста си, но хич не се притеснявал. Пък и с какво можело да го стресне това малко плашливо същество, скрито в гъсталака?

Енкиду презирал хората, защото не ги познавал.

След няколко дни ловецът отишъл при баща си, който бил уважаван и мъдър човек.

— Татко — рекъл му той, — в полята броди някакво чудовищно същество. Прилича на човек, но е много по-голям и по-силен от най-силния воин. Не е облечен като човек, ако го видиш ще го вземеш за пустинен звяр, толкова рошав и космат е, но ходи като нас на два крака и погледът му блести. Скита наоколо заедно със стадата и животните не се страхуват от него, а самият той не се бои нито от лъва, нито от пантерата. Всичко това — продължил той — не би имало голямо значение, ако той не се бе изхитрил да маха клопките ми и да запълва рововете. Вече няколко дена се връщам в къщи с празни ръце, а едно време… Дори не мога вече да се надявам, че ще успея да причакам някое животно на водопоя. Чудовището първо ме открива и подплашва животните. Нищо не мога да сторя срещу него. Знам, че той не иска да ми причини зло, но докато броди из равнината, не мога да хвана никакъв улов.

Бащата разбрал, че синът му не ще успее да се справи сам с врага си и го посъветвал да отиде В Урук и измоли помощта на Гилгамеш. Тръгнал ловецът да дири подкрепа от царя. Тъкмо това бил намислил бог Ану, когато заповядал на Аруру да създаде Енкиду: на тиранина трябвало да се противопостави някой също толкова могъщ колкото него. Тогава, мислел си Ану, двамата гиганти ще се впуснат в двубой, а през това време хората от Урук ще си отдъхнат.

Като научил, че някакво чудовище броди из владенията му, Гилгамеш намислил една хитрина.

— Върни се — рекъл той на ловеца — при извора, от който пие великанът. Но не отивай сам. Вземи със себе си една млада жена, някоя от най-красивите прислужници в моя дворец и нека тя го заговори. Ти стой настрана и само гледай какво ще се случи.

Ловецът го послушал и се върнал в своя край, придружен от една от прислужниците на Гилгамеш, а на следващата вечер, на мръкване и двамата задебнали край водопоя.

Когато Енкиду се появил, ловецът се свил зад един храст. За разлика от него, младата жена не показвала никакви признаци на страх. Тя смело излязла из листака и се отправила към чудовището. Като я зърнало, то застинало от удивление. Тя се запътила към него и двамата сякаш били омагьосани един от друг. Енкиду никога не бил виждал подобно същество. До този ден от човешкия род той познавал само ловеца и не си бил съставил особено високо мнение за него. Но сега сякаш навлизал в нов свят, за който нямал съвършено никаква представа. Очите на младата жена светели с нежния блясък на очите на газелите, тя вървяла бавно и Енкиду, който дотогава толкова се гордеел с бързината си, изведнъж си рекъл, че в нейната походка има нещо по-красиво дори от летящата птица, по-гъвкаво от пантера, готвеща се за скок, по-скъпоценно от потрепването на светлината в утринния ветрец. Той стоял прав, несръчен и смутен от погледа на младата жена. Нейните коси били грижливо причесани, докато неговите стърчали на всички страни. Тя носела туника от искрящо бял лен и отгоре леко наметало от бял вълнен плат. На врата й просветвало златно колие, на ушите й висяли тежки изящно изработени обици. А горкият Енкиду бил наметнат как да е с лошо скроени кожи. Енкиду изведнъж се видял такъв, какъвто бил и ужасно се засрамил от себе си. Но когато младата жена се приближила до него, станало чудо. Той, който дотогава не бил произнасял човешка реч и разбирал единствено езика на животните, се чул да поздравява младата жена на човешки език — наречието на града Урук. И когато жената отвърнала на поздрава му, той разбрал нейните думи — и те му се сторили най-хубавото нещо на света.

— Енкиду — говорела му тя, — ти си красив като бог. Ти си силен, бягаш леко, сигурно богиня те е родила. Ела, не оставай в пустинята. Ти не заслужаваш да живееш сред лъвовете и лисиците. Ти си създаден да бъдеш сред хората. Ела в Урук. Господарят Гилгамеш ще те посрещне и ще те настани в палата си и ти ще имаш роби и прислужници, и ще бъдеш заедно с везирите му, които го съветват. Ела, Енкиду, господарят Гилгамеш ме проводи при теб. Не отказвай неговата дружба, както и моята.

Енкиду бил завладян от желание да последва младата жена.

Това, което го водело, обаче, била по-скоро любовта му към нея, отколкото стремежът да се запознае с Гилгамеш — той твърде слабо го интересувал. От друга страна, се питал струва ли си да изостави волния живот, щастието да броди където си пожелае, безгрижен и без господар? — Той се бил поотдалечил от извора, за да пресрещне младата жена. Стадо газели, които преди пиели заедно с него, стояли притеснени до водата и не се осмелявали да утолят жаждата си. Като усетил тревогата им, той понечил да ги успокои, обърнал се към тях, но щом ги погледнал, те се изплашили и побегнали.

Енкиду бил сам. След като произнесъл човешко слово, той се бил отделил от старите си приятели. Сега вече нямал избор: ще не ще, трябвало да отиде при себеподобните — при хората.

Енкиду, ловецът и младата жена се запътили към Урук.

 

 

Енкиду, ловецът и младата жена вървели към Урук. Но ловецът нямал голямо желание да се среща с Гилгамеш. Той знаел, че простите ловци не печелят нищо от общуването с царете. Не след дълго се извинил на спътниците си и се върнал в селото си. Великанът бил напуснал околността, а това било единственото му желание. Вече никой нямало да маха клопките му и да запълва дупките. Нека царят и великанът сами се оправят. Що се отнася до младата жена, ловецът никак не се притеснявал за нея, а пък ако Енкиду бил решил да й стори зло, той и без това нямало как да й помогне. Впрочем, нито Енкиду, нито младата жена се интересували от ловеца. Двамата си вървели и Енкиду й говорел най-прекрасни слова.

По това време в Урук Гилгамеш сънувал сън. В него той се видял как стои, кипящ от сила, сред другарите си — воини. Тогава изведнъж от небето паднал странен предмет. Това бил огромен каменен блок, толкова тежък, че Гилгамеш не успял дори да го помръдне, въпреки че впрегнал цялата си огромна сила. Всички жители на Урук се събрали: занаятчии, хамали, войници, градинари, богаташи — всички се затичали към метеора и му отдали почести като на цар. Оскърбен, Гилгамеш се хвърлил към проклетия камък… О, чудо, той бил станал лек, толкова лек, че Гилгамеш без всякакво усилие го взел и го положил в нозете на царицата Нинсун, неговата многоуважавана майка. Същата нощ Гилгамеш сънувал и друг сън. Този път от небето паднала каменна вълшебна брадва. И също както в първия сън, всички жители на Урук се събрали около брадвата и й се поклонили. Тогава Гилгамеш вдигнал брадвата и я поднесъл на царицата Нинсун. Царицата я взела и заявила на сина си, че тази брадва за вбъдеще ще бъде негова съпруга.

На сутринта Гилгамеш се събудил много уморен от огромните усилия, които бил положил в съня си, но много повече заинтригуван, а също и притеснен. Всеки знае, че сънищата ги пращат боговете и че с тях шега не бива. Особено ако си цар и видиш как целият народ се покланя първо на някакъв метеорит, после на каменна брадва. И колкото повече размишлявал, толкова по-притеснен се чувствал Гилгамеш. Накрая отишъл при майка си да й поиска съвет. Когато й разказал сънищата си, старата дама се усмихнала, тъй като била разгадала смисъла на посланието.

— Синко — рекла тя, — боговете са ти изпратили от Небето противник, смел и силен като теб. Той е дошъл на Земята и вече е на път за Урук. Жителите на града ще го гледат с възхищение, но той съвсем няма да стане твой враг, а напротив — твой приятел, неразделен другар, каквато е съпругата и ще ти помага да царуваш.

Царицата Нинсун била стара и мъдра. Тя била веща в съногаданията и всичко, което предсказала, се сбъднало дума по дума.

Същата нощ, когато Гилгамеш сънувал всички тези чудеса, Енкиду и неговата спътница спрели да починат и тя му заразказвала за Урук и за Гилгамеш. Описвала му прелестите на царския палат: палмовите градини, чешмите, птиците в клетки и огромните, постлани с плочи дворове; описвала му стените от изрисувани тухли и кулите, устремени към небето.

Енкиду нямал и представа, че е възможно да съществува подобно великолепие и като дете се възхищавал на думите й.

На другата вечер двамата спрели в едно селце, където Енкиду за първи път опитал храната на човеците: хляб, опечен върху затоплени камъни и ечемичена бира. До този ден той познавал единствено млякото на дивите кози и изворната вода. Изпил доста бира — цели седем чаши и се почувствал по-отпуснат и доволен от всякога. Тогава пожелал да бъде съвсем като другите хора и помолил бръснаря на селото да подстриже косите и подравни брадата му. После го изкъпали, намазали мускулестото му тяло с мазнина, а младата жена му дала една от своите туники, най-голямата. Дрехата му стояла много добре, въпреки че той се чувствал доста натясно в нея. Като се изкъпал, избръснал и парфюмирал, Енкиду пожелал да покаже силата си на овчарите. Той взел едно копие, мушнал кинжал в пояса си и докато хората спели, застанал на стража да пази селото от дивите животни.

Той, който до скоро споделял живота на зверовете, се превърнал в техен враг. Когато един лъв, привлечен от миризмата на стадото, се приближил, Енкиду не се поколебал и го пронизал с копието си. По-късно с един удар на кинжала убил една пантера, която се хвърлила срещу него. На сутринта показал убитите животни на овчарите и те признали, че този ловък и могъщ мъж е единственият достоен да бъде техен водач и цар. С тях имало един човек от града, който всеки ден точел вода, без да може и за миг да се отдели от лоста на кладенеца. Той пристъпвал мъчително и с огромни усилия въртял тежкото колело, на което с вериги били закачени черпаци — те загребвали вода от кладенеца и я изливали в канала. И така всеки ден той се мъчел под палещите лъчи на слънцето. Енкиду го чул да стене и го запитал защо трябва да извършва тази мъчителна работа. Човекът му отговорил, че е роб на господаря Гилгамеш, че царят го бил изпратил в селото, за да се грижи за полята му и че ако реколтата не била най-добра в цялата страна, Гилгамеш щял да го убие. Затова бил принуден да работи без отдих и да напоява земята ако не искал да загине. Енкиду се възмутил от жестокостта на царя. Той вече знаел силата си и бил станал човек, затова обещал да сложи край на тиранията на Гилгамеш. На другия ден, изпроводен с благословията на цялото село, тръгнал към град Урук.

Когато пристигнал в предградията, всички вече знаели за чутовната сила на непобедимия великан, изпратен от боговете, за да вразуми Гилгамеш. Занаятчиите го очаквали. Те били изоставили работилниците си, за да го последват и скоро на централния площад в Урук се събрала огромна тълпа. Всички говорели:

— Колко прилича на Гилгамеш! Не, все пак не е толкова висок като него, но изглежда почти толкова силен, дори и повече. Сигурно е и по-бърз, нали е пил козешко мляко?

Защото младата жена не се била сдържала и на всеки срещнат разправяла за Енкиду.

Хората очаквали чудеса от новия боец. Гилгамеш също знаел за пришълеца. Той бързо разбрал, че божественото същество, за което му била говорила Нинсун, било най-сетне в града. И тогава, обграден от жреците си, той излязъл от двореца с цялото си великолепие, предхождан от свирачите на тимбали и тромпети и се отправил да посрещне Енкиду.

Двамата се срещнали пред огромната порта на храма на Ану. Тълпата, изплашена от приближаваното на своя цар, се отдръпнала. Гилгамеш направил знак на своите стражи, на свещениците и на музикантите си да отстъпят назад и останал сам с чужденеца. Всички замлъкнали: инструментите стихнали и в настъпилата дълбока тишина двамата герои се хвърлили един към друг като побеснели бикове, без да промълвят и дума. Нанасяли си жестоки удари, без да виждат нищо наоколо. Блъскали се в стените и вратите на храма с такава сила, че той се тресял. Битката продължила дълго, но накрая Гилгамеш бил принуден да отстъпи. Тогава неговият гняв се укротил и той се изплашил. Енкиду, вместо да се възползва от победата си, повдигнал коленичилия цар и му рекъл:

— Мислех, че ти си Гилгамеш, жестокият тиранин. Сега виждам, че си смел цар. Ти си по-силен от всеки в страната Шумер и наистина заслужаваш да царуваш. Не, аз не искам да те изгоня от мястото, дадено ти по рождение. Остани в двореца си, царувай над Урук и ако желаеш, аз ще бъда твой приятел.

Гилгамеш разбрал, че сънят му се е сбъднал и че майка му, царицата Нинсун, не го била излъгала. Той поел протегнатата ръка на Енкиду и двамата се отправили към двореца, където седнали един до друг, за да отпразнуват помирението.

 

 

Няколко дни поред Гилгамеш и Енкиду били много заети, защото тъкмо чествали новогодишните празници и Гилгамеш в качеството си на цар бил длъжен да направи на боговете множество приношения, за да дарят новата година със сила и мощ, за да има богата реколта и многобройни стада.

— Всеки знаел, че ако тези церемонии бъдат претупани, ще се случат ужасни беди: глад, суша, смъртоносни епидемии за хората и за животните. Гилгамеш не искал да разочарова своя народ. Затова доброволно се подчинявал на всички изисквания на жреците, докато траели дългите молитви и приношения. Енкиду винаги бил до него.

Вече никой в Урук не си спомнял, че чужденецът дошъл като съперник на царя. Освен това, кой би могъл да каже дали Енкиду би бил по-добър цар от Гилгамеш? И занаятчиите, продавачите, рибарите от езерата и блатата, градинарите, селяните, които идвали в града с магаретата си, за да продават хранителни стоки — всички хора на Урук повече от всякога били изпълнени със страхопочитание към господаря Гилгамеш.

След няколко дни, когато празниците привършили, Енкиду вече се бил превърнал в истински благородник. Добил изискани обноски и се научил да се държи на приемите както подобава на ранга му. Той оценявал музиката на арфата и флейтата, обичал красивите тъкани, но най-чувствителен бил към качеството на месата, които му поднасяли и към градуса на бирата. Гилгамеш не жалел нищо за него.

Колко далеч било времето, когато Енкиду пиел вода направо от извора и пасял полската трева! И все пак, обграден от цялото това великолепие, Енкиду се отегчавал. Той смътно си припомнял удоволствието от лудото препускане по равнината, волните утрини под галещото слънце. Скучно му било на Енкиду: когато първото очарование преминало, царският палат му се сторил еднообразен и досаден, докато в гората нямало и две дървета, които да си приличат! Гилгамеш забелязал тъгата на своя другар и решил да се впусне с него в едно нечувано приключение. И ето какво казал той:

— В планината има кедрова гора. За да стигнеш до нея, трябва да вървиш с дни, да прекосиш бързеи, да преминеш километри и километри и когато пристигнеш там, все още те очакват множество изпитания. Въпреки това аз искам да отида в тази гора и да отсека кедрови дървета.

— Как ти хрумна това? — рекъл Енкиду. — Когато бродех из полята, често съм навлизал със стадата в гората, за която говориш. Ходил съм до кедровите дървета, до средата на гъсталака и познавам опасностите, които дебнат смъртния, осмелил се да проникне там. Там живее великанът Хумбаба. Дори аз, въпреки цялата си сила и невежеството, в което живеех тогава, се страхувах само като го зърнех. Гласът му се чува отдалеч — той прилича на воя на бурята, която вилнее из долините, дъхът му е като ужасен ураган, от устата му излиза огън. Него ще трябва да победиш, ако искаш да отсечеш кедрови дървета от божествената гора.

— Нима няма и ти да бъдеш с мен? — запитал Гилгамеш — Двамата, каквито сме силни, нима няма да победим чудовището?

— Внимавай, Гилгамеш, Хумбаба е поставен там от боговете, за да пази кедрите. Богът Енлил го е създал, Енлил Мъдрият, а неговата сила е много по-голяма от тази на смъртните.

— Добре де — отвърнал Гилгамеш, — нима съдбата на смъртните не е един ден да умрат? Ти сега се страхуваш от смъртта, но все едно, един ден ще загинеш. А ако те попитат „Какво правеше ти, Енкиду, докато Гилгамеш, твоят приятел, умираше?“ Тогава ти какво ще отговориш? Докато за мен, ако загина в битка, хората ще кажат: „Гилгамеш загина в бой срещу ужасния Хумбаба. Единствен той прояви смелост и се противопостави на врага.“ И моята слава ще остане вечна, дълго след като тялото ми бъде погълнато от гроба.

Енкиду, който по никакъв начин не искал да се покаже по-боязлив от царя, накрая се съгласил да се впусне в приключението, при все че дълбоко в себе си смятал, че всичко това не си струва труда. Но Гилгамеш говорел много убедително, та той все не намирал какво да му отвърне и царят Винаги печелел споровете.

Започнали да се приготвят за пътешествието. Гилгамеш събрал ковачите и леярите на големия площад пред двореца и наредил да изковат оръжия за Енкиду и за него. Занаятчиите изработили по три бронзови брадви за всеки — което за него време било нещо ново и рядко — като най-малката тежала повече от сто килограма. После изковали две дълги и тънки копия и два кинжала и всеки кинжал тежал по петнадесет килограма.

Когато Гилгамеш и Енкиду били въоръжени, царят събрал съвета на старейшините, за да им изложи плана си. И старците като Енкиду се уплашили и се опитали да разубедят царя. Те му описвали колко страховит е Хумбаба. Никой до ден днешен не се е осмелил да проникне в кедровата гора, където се чува рева на чудовището. Нима Гилгамеш ще се изправи насреща му? Какво ще стане с Урук ако градът изгуби царя си?

Накрая на Гилгамеш му дошло до гуша от мрънкането на старците. Той разпуснал съвета, като обявил, че волята му е непреклонна. После отишъл при майка си.

Като чула за намерението на сина си, Нинсун се отчаяла. Но не се и опитала да го разубеждава. Добре познавала старата майка сина си и знаела, че в света няма по-упорит от него. Тъй тя се примирила да стори това, което било във властта й, а именно да изпроси милостта на боговете и да се моли за сина си. Качила се на терасата на къщата си и се обърнала към бога на Слънцето.

— О, защо — проплакала тя — позволи да имам син като Гилгамеш? Буен, страстен, все ще измисли някой опасен подвиг. И виж сега какво е намислил: иска да отиде в кедровата гора и да нападне Хумбаба. Той представа си няма що за битка е това; самият път е изпълнен с толкова опасности и ако знаеше какво го очаква, щеше спокойно да си остане в Урук, да управлява народа си и да се наслаждава на богатствата. Но ти знаеш не по-зле от мен какъв инат е, същинско ливанско магаре. Може ли изобщо някой да го вразуми? Затова те моля, бог Слънце, закриляй го, спаси го въпреки неговата воля. Направи така, могъщи боже, че той да се завърне при мен жив и здрав.

И добрата Нинсун заплакала с горчиви сълзи, обърната към бога Слънце от терасата на къщата си. Тя била толкова нещастна, че богът се смилил над нея и решил в сърцето си да бди над Гилгамеш.

После майката слязла от терасата и дала на Енкиду талисман, който да го предпазва по време на пътешествието. Когато двамата герои излезли от Урук, за да се отправят срещу Хумбаба, всички жители на града забелязали, че Енкиду носи знака на Нинсун. И всички се зарадвали при мисълта, че всъщност имат двама царя — единият да защитава другия. Никой не си и помислил, че сега ще трябва да изхранват двама царе: подобни мисли са за мирни времена. В опасни моменти човек е склонен на всякакви жертви и всички горещо желаели завръщането на Гилгамеш.

 

 

Енкиду и Гилгамеш тръгнали сами към кедровата гора. Обикновен човек стигал дотам за шест дни, но двамата изминали пътя само за три. Те неуморно прекосявали равнини и долини, а когато преминавали през реките, не било нужно да търсят брод — толкова високи били!

На шестата сутрин стигнали до портите на гората. Кедровата гора се простирала върху висока планина, чийто връх се губел в облаците. Там боговете се събирали да се съветват. Но между портата и върха било царството на Хумбаба. Дърветата растели едно до друго, притиснати като керемидите по покривите. Листата им се сливали без пролука, а стволовете им се извисявали като корабни мачти. Цели два часа Енкиду и Гилгамеш стояли пред портата на гората, изпълнени с възхищение. Енкиду се опитвал да измери с поглед дърветата и се оплитал в сложни изчисления, защото все още не бил много вещ в боравенето с цифрите — та допреди няколко седмици той въобще не подозирал, че има такива неща!

Накрая Гилгамеш изгубил търпение. Енкиду го разбрал, изтръгнал се от съзерцанието и сметките си и за да поправи грешката си, се опитал да отвори вратата. Нямало брава, а просто резе. Енкиду проврял ръка през една пролука, повдигнал резето и отворил вратата. Но тя била вълшебна — отворила се колкото човек да зърне извиващата се между кедровите дървета пътека и отново тежко се затворила.

Ръката на Енкиду останала притисната вътре.

Великанът изстенал. Сторило му се, че китката му е отсечена и че вече никога не ще може да хвърли копие или да развърти брадва. Като видял това, Гилгамеш натиснал с всички сили вратата и Енкиду успял да измъкне ръката си, но се превивал от болка. В отчаянието си посъветвал приятеля си да се завърне с него в Урук.

— Никога не ще успеем да проникнем в кедровата гора. Виж какво ми направи Хумбаба още преди да сме се появили! Какво ли можем да очакваме, когато застанем лице в лице с него!

— Приятелю — отвърнал му Гилгамеш, — Хумбаба спечели надмощие чрез измама. Щом прибягва до магии, значи го е страх. Но в двубой с него няма как да не го победим. Пък и късно е да се отказваме. Какво ще кажат хората от Урук ако техният цар се признае за победен?

Енкиду и Гилгамеш прекарали дванадесет дни пред портата на гората. Малко по малко болката на Енкиду затихвала. Раната му зараствала, той отново можел да си служи с ръката и цялата му предишна сила се възвърнала. На дванадесетия ден те се върнали пред вратата, която този път сама се отворила и те навлезли в градината на боговете. Цял ден вървели под дърветата и когато настъпила вечерта, повалени от умора, те заспали. Гилгамеш сънувал как огромна планина се сгромолясала върху него. Той бил затрупан от скали и пръст, когато изведнъж пред него се появил приказно красив мъж, подал му ръка и го изтеглил. Той се събудил, скочил стреснат и разказал на своя приятел какво е сънувал.

— Приятелю — отвърнал му Енкиду, — твоят сън е добра поличба. Планината, която се е срутила върху теб, е гигантът Хумбаба: ние ще го победим, ще захвърлим трупа му, а лешоядите и чакалите ще се погрижат за него.

На сутринта те потеглили и отново вървели под дърветата цял ден. Когато настъпила нощта, те си легнали.

Енкиду сънувал странен сън. Сякаш страшен ураган се надигнал и земята затреперила, огромни светкавици прорязвали небето, черни облаци затъмнявали всичко. От небето паднал гръм и запалил огромен огън в гората. Скоро огънят загаснал и земята била покрита единствено с килим от пепел.

Когато Енкиду разказал на Гилгамеш съня си, той разбрал, че това е лоша поличба. Но не казал нищо, само поуспокоил Енкиду. На другата сутрин те продължили пътя си, за да се срещнат с Хумбаба. Към обяд стигнали в средата на гората. Било време да изпълнят намерението си. Гилгамеш хванал желязната си брадва и започнал да сече един кедър. Дървото изстенало и се строполило с ужасен трясък. Тогава Хумбаба, пазачът на божествените кедри, изхвърчал от жилището си и се отправил към двамата герои.

Енкиду не бил излъгал, когато описвал Хумбаба на Гилгамеш. Истината била дори по-ужасяваща. Хумбаба бил огромен, още по-огромен от Гилгамеш. В средата на лицето му блестяло едно-единствено око и погледът му можел да превърне в камък всяко живо същество. За първи път в живота си Гилгамеш се уплашил. От сърцето му избликнала молитва към бога Слънце.

Богът го чул и му внушил да напредва без страх. После сторил така, че се извили девет Бури, девет от онези изпепеляващи ветрове, които прекосяват пустинята и носят на хората жажда и пясъчно торнадо. Те скрили слънцето. Хумбаба ослепял и погледът му загубил убийствената си сила. Ураганите го удряли в лицето, в гърба, отстрани, та великанът нито можел да върви напред, нито да отстъпи. Той махал с огромните си ръце, за да прогони Ветровете като стършел, но всичките му усилия били напразни. Ураганите не го оставяли на мира. Накрая той паднал на колене пред Гилгамеш и се предал, докато героят, сгушен в кожената си наметка, очаквал Ураганите да сразят врага му. Безпомощен пред Ветровете, ослепен, Хумбаба, който не знаел вече къде да нанася ударите си, замолил Гилгамеш за пощада. Но героят хванал огромната си сабя и с един замах отсякъл главата на чудовището. Така свършила тази битка.

Гилгамеш се изпълнил с радост. Но вместо да пее и танцува, както би сторил един по-незначителен герой, той просто почистил оръжието в тревата, вчесал косите си, съблякъл дългата си туника, почервеняла от кръвта на Хумбаба и облякъл чисто нова. Наистина бил прекрасен. Горе от планината боговете го наблюдавали и се усмихвали — защото Гилгамеш бил все пак почти от тяхната раса и неговата победа била донякъде и тяхна победа. Но най-развълнувана била богиня Ищар, закрилницата на влюбените и сватовниците. Без много да му мисли, тя се втурнала към Гилгамеш.

— Гилгамеш — рекла тя, — искам да станеш мой съпруг. Ти победи Хумбаба, ти си силен и красив. Бъди мой мъж, ще се качиш с мен на Небето в колесница от злато и скъпоценни камъни. Когато влезеш в двореца на боговете, за теб ще горят благовония: тамян, сандалово дърво, мирта, смирна и още много други, за които дори нямаш представа. Подът ще бъде покрит с килим, дебел и мек като зимна мечешка кожа; пред теб ще се поклонят герои и дори богове и ще те отведат към златния трон. Хората ще ти принасят жертви, ти ще бъдеш по-богат и по-могъщ, отколкото си бил на Земята и щом видиш палата на боговете, ще си кажеш, че великолепията на Урук са направо мизерия В сравнение с него. Конете на колесницата ти ще бъдат божествени — те ще препускат по-бързо от смъртните коне, толкова бързо, че ще можеш да забиеш стрела в бягаща газела, докато се движиш с колесницата си.

— Богиньо — отвърнал Гилгамеш, — ти забрави да споменеш аз какво трябва да ти дам като твой съпруг? Нима е редно мъжете да бъдат отрупвани с подаръци, хранени, без да вършат нищо и без да дават нищо в замяна? На жените са им нужни мазила, парфюми, дрехи, деликатни сладкиши, печени птици, скъпоценни плодове, вина от далечни страни. И ако трябва да осигуриш всичко това на една смъртна жена — а, щях да забравя бижутата, колиетата, перлите, скъпоценните камъни — какво ли трябва да се предложи на една богиня? О, зная, отначало всичко ще е нежност и блаженство. „Любими мой Гилгамеш, това, любими ми Гилгамеш, онова…“ Но все някой ден ще ми поискаш някоя дреболийчица, някоя малка перла за украса на „ей-това пръстенче“, после нещо друго и аз ще трябва да обикалям света, целия свят, за да задоволявам капризите ти. И скоро за мен ще настане същински ад. Впрочем, какво направи с предишните си мъже? Нали се омъжи за Тамуз и не умря ли той в нещастие? А другите? А градинарят на твоя баща, който всяка сутрин ти носеше онези прекрасни кошници с най-отбрани плодове, които крадеше за теб от градината на Ану? В деня, когато престана да ти харесва, край и все едно нищо не е било между вас! Изостави го, а на всичко отгоре го измъчва, превърна го в паяк и сега той е затворник в една колиба в дъното на градината. Не, Ищар, това, което ми предлагаш, не ме блазни!

Като чула това, богинята се разярила. Тя се върнала в дома на боговете и отишла при Ану, за да му се оплаче от Гилгамеш.

— Татко мой, Гилгамеш смъртно ме оскърби, изрече ужасни ругатни по мой адрес и аз съм дълбоко наранена. Трябва да го накажеш.

Ану познавал дъщеря си, знаел, че тя има твърде лош характер, освен това били му омръзнали безкрайните й женитби, които винаги свършвали зле за мъжете. Затова се направил, че не я чува, но Ищар наистина била бясна и не оставила баща си на мира.

— Изпрати срещу Гилгамеш някой божествен бик. Ако откажеш, ще сляза в Ада, ще отворя вратите му и всички мъртви ще се пръснат по Земята. Ще бъдат навсякъде. Ще започнат да плячкосват всичко, ще настане хаос и за хората вече няма да има покой.

Ану знаел, че тя е способна да осъществи заплахата си и се опитал да я вразуми:

— Искаш да създам небесен бик и да го изпратя срещу Гилгамеш? Хубаво, но ти знаеш, че всеки път, когато подобен бик слезе от Небето на Земята, следват седем години глад! Знаеш, че от ноздрите му изригва огън и всичко край него изгаря.

— Не се тревожи — отвърнала Ищар, — аз ще поправя злините, доколкото мога. Ще накарам тревата и посевите да избуят веднага след като бикът ги изпепели. Никой няма да пострада освен проклетият Гилгамеш!

Ану нямал какво да й отговори. Той създал бика и го пратил срещу Гилгамеш и Енкиду, които спокойно се връщали в Урук. След битката с Хумбаба бикът им се сторил незначителен противник. Ищар била заповядала на животното да убие Гилгамеш. И бикът се нахвърли отгоре му. Носел се по-бързо от кон в див галоп, от ноздрите и от устата му изригвали пламъци и смъртоносна пяна. С опашката си помитал всичко, събарял дървета, рушал къщи. Под стъпките му растенията почернявали и се сгърчвали. Навсякъде след него оставало отчаяние и смърт. И ако беше стигнал Гилгамеш, с героя несъмнено щеше да бъде свършено.

Но Енкиду бдял. Той се бил отдръпнал малко настрана и когато чудовището минало край него без да го забележи, скокнал и с един замах на сабята си го пробол. Животното тежко се строполило и издъхнало. На Гилгамеш и Енкиду не им оставало нищо друго, освен да му извадят сърцето, което поднесли в знак на благодарност на своя покровител, бога Слънце.

Битката с бика станала в една равнина недалеч от Урук. Ищар видяла всичко от високите стени на града, където очаквала завръщането на Гилгамеш със своята свита. Когато разбрала, че планът й е пропаднал, тя надала остър вик и проклела Гилгамеш.

Енкиду я чул и се разгневил. Той отрязал опашката на бика и я хвърлил по богинята с думите:

— Ако те уловя, проклета да бъдеш, ще те убия, както постъпих с твоя бик. Дотогава можеш да окичиш шията си с неговата опашка, това е достойна за теб огърлица.

Богинята си тръгнала посрамена, а двамата приятели триумфално влезли в Урук с вътрешностите на бика на ръце. Всички хора се изпълнили с ужас и възторг от своя цар.

 

 

Гилгамеш и Енкиду наистина спечелили голяма победа, но пък обидили боговете, а би трябвало да знаят, че те никога не прощават.

За да отпразнуват двойната си победа, героите дали голямо пиршество. Царят закачил рогата на бика като приношение в храма на своя покровител, Лугалбанда, бога на Войната да служат като съдове за миро. Те били толкова големи, че можели да съберат по шест мери от течността. После той поканил свещениците, най-важните и по-дребните занаятчии на пир, който продължил до късно през нощта. Когато всички се оттеглили и двамата герои заспали на терасата на двореца, на Енкиду му се присънил сън. Той сънувал, че великите богове от Небето са се събрали на съвет, за да решат кой от двамата, Гилгамеш или Енкиду е виновен за смъртта на Хумбаба и на звездния бик. Ану, господарят на боговете бил много ядосан и твърдял, че и двамата трябва да умрат заради тези престъпления, но другите божества не били на същото мнение. Едните твърдяли, че истинският виновник е Гилгамеш, другите, че е Енкиду, който му показвал пътя, врявата на небето станала ужасна и боговете се карали като жени на пазар. Гласовете ставали все по-силни и по-кресливи, а богините направо надминали себе си в кавгата, така че Енкиду се събудил замаян, без да узнае до какво решение са стигнали боговете. Но той се досещал кой, в края на краищата, ще бъде изкупителната жертва. Гилгамеш бил син на богиня и снизхождението на боговете му било сигурно. А той самият не бил ничий син.

Енкиду се натъжил и изведнъж сърцето му се изпълнило с горчив гняв срещу жената, която дошла и го изтръгнала от щастливия и безгрижен живот сред хълмовете. Той проклел онази, която някога отнела невинността му и която косвено била виновна за неговата смърт.

Но на сутринта, когато слънцето се издигнало на небето, в сърцето му отново настанал покой. Сторило му се, че богът Слънце му говори с лъчите на зората и му казва:

— Енкиду, защо проклинаш онази, която те въведе сред хората? Нима тя не те научи да вкусваш от най-изисканите ястия, да цениш красивите дрехи, да отпиваш от вина, достойни за царете? Благодарение на нея ти се запозна с Гилгамеш и опозна прелестите на приятелството. Нима е по-приятно да спиш върху сухите листа в гората, върху полските треви, отколкото в завивки с пурпурен цвят, върху меки легла, които Гилгамеш ти предостави? Когато пристигна В Урук, минувачите се обръщаха след теб и те гледаха с почуда, готови да ти погодят някой лош номер. Сега, когато излизаш на улицата, всички се прекланят пред теб и отдават почести на приятеля на царя, на неуморния ловец, на победителя на небесния бик. Върху раменете ти висят прекрасни оръжия. А вечер, когато всички шумове в Урук утихнат, Гилгамеш те учи да разгадаваш тайните на звездите от високата кула, издигаща се до двореца.

И когато Енкиду чул словата на бога Слънце, промълвени с първите утринни лъчи, сърцето му се изпълнило с признателност към онази млада жена, която се появила в една отдавнашна вечер при извора и го отвела при хората.

След няколко нощи Енкиду сънувал друг сън. Този път той видял едно чудовищно създание, подобно на крилат лъв с орлови нокти. Това създание се нахвърлило върху него като граблива птица, хванало го и го отнесло във висините. Той усетил как ръцете му се превръщат в крила, а по тялото му изникват пера. Демонът го издигал все по-нависоко и по-нависоко и двамата навлезли в една мрачна пещера, където единствената светлинка, която прониквала, била затулена от плътни облаци прах. Там имало шумна тълпа: царе, свещеници, принцеси, велики господари, но красивите им някога дрехи сега били целите в дрипи, а ръцете и краката им — покрити с дълги сиви пера. Те се били превърнали в демони, които дращели земята, за да изчегъртат някаква гнусна храна. Енкиду разбрал, че сега и той е като тях и усетил, че смъртта му наближава. И като отворил очи, заплакал толкова силно, че Гилгамеш, който спял до него, се разбудил. Щом царят чул съня, той също разбрал, че на Енкиду не му остава много живот и двамата заедно отчаяно заплакали.

Девет дни плакал Гилгамеш за приятеля си на терасата на двореца. От ден на ден Енкиду губел все повече силата си. На деветия ден завинаги спрял да вижда и да усеща и умрял. Гилгамеш бил безутешен в скръбта си и викал Енкиду.

— Ти беше — говорел му той — брадвата на моя пояс, ти бе моя щит, празничната ми роба; ти бе моята сила и моята радост. Ти и аз вървяхме заедно по пътеките на равнината и под дърветата на гората. Заедно победихме великана от кедровата гора и божествения бик. А сега сънят те повали, Енкиду, ти спиш и никога вече не ще се събудиш. Напразно докоснах сърцето ти, аз, твоят приятел, то вече не бие.

И Гилгамеш заридал, закрещял, разкъсал дрехите си, отвързал пояса си и разпуснал косите си. Цяла нощ той останал да бди край мъртвия приятел, чието лице било покрито с фино ленено платно. На сутринта, когато открил лицето на Енкиду, той вече не можел да разпознае чертите на другаря си, променени от смъртта.

Тогава сърцето на Гилгамеш се изпълнило с дълбоко отчаяние и той заоплаквал участта си.

— Видях лицето на смъртта и почувствах страх. Та нали и аз ще умра? Един ден и аз ще заспя този сън, от който никога не ще се събудя.

И малко по-малко в главата му се оформил план. Той бил чувал, че на края на Земята, на самотен остров живее старец, единственият от всички смъртни, който бил успял да избегне смъртта. Гилгамеш решил да открие стареца, наречен Ут-напищи и да узнае тайната му. И без да губи време, без да се посъветва с някого, той тръгнал на път.

 

 

Гилгамеш пътувал дълго и много надалеч. Но този път той нямал за другар Енкиду и пътя му се сторил още по-дълъг. Най-сетне стигнал до една планина с двоен връх. Това било върхът Машу. Охранявали го чудовищни хора-скорпиони, защото там били портите на Слънцето. Всяка сутрин, когато Слънцето излизало от царството на боговете, за да огрее хората, тези чудовища му отваряли тежката желязна врата. А вечер, когато Слънцето се прибирало, пак те го посрещали. Те били толкова страховити, че било достатъчно само да ги зърнеш, за да умреш от ужас. При все това Гилгамеш се осмелил да ги погледне и хората-скорпиони си рекли: „Този, който е дошъл, не ще да е човек, иначе никога не би посмял да вдигне поглед към нас“. И те го заразпитвали за причината, довела го при тях.

— Господа — отвърнал Гилгамеш, — дойдох пред портите на Слънцето, защото искам да отида при стареца Ут-напищи, който е разгадал тайната на безсмъртието. Искам да го открия и да го разпитам как да избегна смъртта.

— Никой, о, Гилгамеш — отвърнали чудовищата, — не е предприемал подобно пътуване. Зад тези порти има един тъмен тунел, по който се влиза под планината и да вървиш два пъти по дванадесет часа, пак няма да стигнеш края му. Никой човек не трябва да стъпва по тази земя, тъй като тя принадлежи на Слънцето.

— Господа — отвърнал Гилгамеш, — дори този тунел да беше два пъти по-страшен и по-дълъг, аз пак бих го прекосил и пак бих стигнал до стареца Ут-напищи. Някога с моя приятел Енкиду не се спирахме пред много по-големи опасности. Сега Енкиду е мъртъв и аз съм сам, но твърдо съм решил да открия тайната на безсмъртието, защото не искам да умра.

Хората-скорпиони разбрали, че пред тях стои същество по-висше от хората и че великите богове го закрилят. Затова повече не му възразили, отворили тежката желязна порта и Гилгамеш смело навлязъл в мрачния тунел.

Той вървял два пъти по дванадесет часа, а нощта около него се сгъстявала все повече и повече. Гърлото му се напълнило с прах. На няколко пъти му се приискало да се върне назад към светлината, която ставала все по-слаба. Хиляди пъти му се сторило, че планината ще се затвори отгоре му, стените на тунела ще се приближат една до друга и той завинаги ще остане пленник. Но в себе си той носел две трети божествена кръв и бил по-храбър и от най-храбрия човек. Издържал на изпитанията и към десетия час почувствал върху лицето си свежия полъх на северния вятър. Това възвърнало надеждата му. Скоро тъничък лъч светлина пронизал мрака. Това бил краят на пътуването му. Той скоро стигнал до изхода и се озовал сред приказна градина. Дробовете му, изгорели от прахта на тунела, с наслада вдъхнали лекия ветрец, който поклащал листата на дърветата и цветовете на храстите пред него. По клоните висяли странни плодове от скъпоценни камъни. Там, където му се сторило, че вижда череши, имало рубини, вместо златисти сливи — топази, а капчиците роса били истински перли. При все това най-нежни аромати изпълвали въздуха, а в краката му течали поточета с най-бистра вода. Докато се дивял на всички тези чудеса, ето че от Небето се чул глас:

— Гилгамеш, чуй думите ми. Тази градина е моя, градината на бога Слънце. Тя е най-прекрасната, която някой би могъл да си представи. Не ходи по-далеч, позволявам ти да останеш тук толкова дълго, колкото пожелаеш. Никога никой човек не е стъпвал тук, ти си единственото същество — освен боговете, които понякога идват тук да си почиват — което някога се е наслаждавало на това място и ти, един смъртен, не можеш да се надяваш на нещо повече. Този вечен живот, за който мечтаеш, не ти е отреден. Остани тук и бъди щастлив.

Но тези думи не могли да разубедят Гилгамеш. Той, който някога бил отхвърлил предложението на богинята Ищар, нямало да се остави да бъде съблазнен от някакви си дървета и цветя. Като благодарил възможно най-почтително на бога Слънце, той прекосил градината и продължил пътя си. Пред него се простирала пясъчна пустиня, толкова жежка, колкото свежи и хладни били водите в градината. И Гилгамеш отново тръгнал на път и дните минавали един след друг. Краката му целите изгорели от парещите пясъци на пустинята и всяка крачка му причинявала жестока болка. Най-сетне, тъкмо когато си мислел, че не би могъл повече да върви и му идвало да легне на земята и да умре, той забелязал на хоризонта самотна къща. Тутакси усетил прилив на сили и скоро се озовал пред една странноприемница. Но мъките му не били свършили. Стопанката, като видяла, че е сам и пристига пеш, решила че е някой скитник и затръшнала вратата. Дълго време заплахите на Гилгамеш и тропането по портата останали напразни. Най-накрая обаче жената (която се казвала Сидури) не изтраяла шума и се съгласила да поговори с него през прозореца.

— Кой си ти — запитала тя, — дето вдигаш такава врява пред вратата ми? Как се казваш, откъде идваш и какво искаш?

— Стопанке — отвърнал Гилгамеш, — аз съм могъщ цар. Царувам над град Урук и името ми е Гилгамеш. Не идвам тук като враг, а като приятел и те моля за помощ.

Съдържателката се вгледала по-внимателно в пътника и видяла, че лицето на Гилгамеш е изпито от умора. Тя разбрала, че идва от далеч и че не я лъже и склонила да отвори вратата и да го приеме в големия хладен салон. О, колко прелестна била странноприемницата на Сидури! Това била огромна сенчеста зала с блестящи плочи, по които безшумно сновяли прислужници. Донесли на Гилгамеш ледена вода, от която той дълго и жадно пил, после плодове и месо, които възвърнали силите му. Сидури дошла до него и отново го заразпитвала.

— Ясно ми е, Гилгамеш, че идваш от много далеч. Аз не познавам града Урук, който е разположен там долу, от другата страна на връх Машу, в страната, където отива Слънцето. Но твоето име не ми е непознато. Нали ти си този, който уби чудовището Хумбаба и небесния бик?

Като разбрал, че слухът за подвизите му е стигнал до тук, Гилгамеш се разплакал, защото си припомнил с кой другар той бил извършил тези подвизи и споменът за Енкиду разбудил скръбта му.

— Да — отвърнал той, — всичко, което казваш съм го сторил, но имах за другар най-добрият приятел на света, Енкиду, а сега той е мъртъв. Аз бдях над тялото му в моя дворец и видях как животът го напуска. Видях как чертите на лицето му се сгърчиха и оттогава скитам по света, за да открия тайната на безсмъртието.

— Гилгамеш — отвърнала му Сидури, — никой смъртен не може да постигне тази тайна. Когато боговете създали хората и им дали Земята, те им отредили и Смъртта. Такава е тяхната участ, това е цената на щастието да си жив. А ти живей, радвай се, направи така, че всеки ден, всеки час да бъде празник за теб. Погледни плодовете, които висят на тази лоза, обери ги, изстискай сока им, вкуси го. Носи бродирани дрехи, които радват очите, къпи се в хладни води. Роди си деца, които да приличат на теб, радвай се като ги гледаш как тичат, научи ги да стрелят с лък, да пронизват дивеча със стрелите си. Те са твоето безсмъртие, Гилгамеш. А ти се научи как да напуснеш това щастие, когато настъпи часа.

Но и съдържателката на странноприемницата не успяла да разубеди Гилгамеш. Той упорито я заразпитвал за убежището на Ут-напищи и накрая тя склонила да го упъти.

— Старецът Ут-напищи — рекла му — живее на един непристъпен остров. Отвсякъде го обгражда океан и ти не ще можеш да го прекосиш. Но аз ще ти кажа как да го сториш. Точно сега лодкарят на Ут-напищи е тук и ако пожелае, ще те откара до острова.

Без повече да чака, Гилгамеш тръгнал да търси лодкаря (който се наричал Ур-шанаби) и го открил в гората, където той събирал билки за Ут-напищи. Когато Гилгамеш изложил молбата си, лодкарят на драго сърце се съгласил да го вземе със себе си, но поставил едно условие.

— Преди да тръгнем, отрежи от гората сто и двадесет пръта, за да бутаме лодката. Защото водите на океана, който ще преплуваме, са смъртоносни и не бива и капчица от тях да попадне върху ръцете ти. Щом един прът се намокри, веднага ще трябва да го хвърлиш и да вземеш нов.

Гилгамеш направил това, което го посъветвал лодкарят и щом сто и двадесетте пръта били приготвени, двамата отплували. Пътували месец и половина и навлезли във водите на Смъртта. Тогава Ур-шанаби казал на Гилгамеш:

— Приближи се, вземи един прът и гледай водите на Смъртта да не докосват ръцете ти. После вземи втори, трети и така нататък, докато преминем това опасно място.

Гилгамеш сторил, каквото му било наредено. Но след като сто и двадесетте пръта били използвани, те все още не били стигнали до края на смъртоносното течение. Най-сетне Гилгамеш съблякъл дрехата си и я закачил на мачтата като платно. Така те успели да се приближат до острова, където живеел Ут-напищи. Той очаквал своя лодкар и седнал на брега се взирал в хоризонта. Щом го забелязал, извикал:

— Какво е това платно? Защо лодката ми има такъв окаян вид? И кой е този, вторият човек на борда? Не, той всъщност не е човек, в него разпознавам кръвта на безсмъртните…

И изпълнен с любопитство, той с бавни крачки се отправил към пристана.

Като видял на брега на морето стареца Ут-напищи, Гилгамеш разбрал, че пътуването му е привършило. Той поздравил стареца и без да протака му разкрил целта на своето посещение.

— Млади човече — рекъл му старецът, — това, което търсиш, не ще го откриеш тук. Смъртта е условието, което боговете поставиха, за да има живот. Както когато се подписва договор между хората — определя се срок за изпълнение и трябва да се спогодят за цената. Птиците се раждат, живеят и умират; омразата между хората се надига и после се успокоява; листата на дърветата излизат от пъпката и през есента изсъхват. Този живот, който си получил и който искаш да задържиш, не ти принадлежи, ти трябва да го отдадеш на другите, които на свой ред ще дойдат на света да познаят светлината на слънцето и щастието да вдъхват горския ветрец.

— Това е така — отвърнал Гилгамеш. — Но в края на краищата, вие самият сте успели да избегнете Смъртта! А не виждам да сте по-различен от мен! Имате смелост да се хвърлите в битка, очи, с които гледате, ръце, за да вземате и да се биете. Кажете ми тайната, която сте открили и която е направила тялото ви като това на безсмъртните!

— Слушай, Гилгамеш, как постигнах безсмъртието. Някога — бях още млад — боговете решиха да изтребят човешкия род като пратят потоп. Те започнаха да изливат вода от Небето, а Слънцето се скри. Всички хора измряха. Но бог Еа ме предупреди и ми помогна да избегна гибелта. Той просветли ума ми и като слушах вятърът да вие над колибата ми, разбрах, че се подготвя нечувано бедствие. По негова заповед построих огромен кораб, по който всяка дупчица беше запълнена със смола и кълчища и ние с жена ми се качихме в него и взехме всички животни от стопанството. Водите се покачваха шест дни и седем нощи сред вилнеещата буря. Ужасният ураган разруши всичко, но когато слънцето отново изгря, нашият кораб все още плуваше. После водите спаднаха и ние се озовахме на суша, върху една планина. Тъкмо смятахме да слизаме и да се настаняваме, когато се появи бога на Ветровете и ни издуха към този остров, където съм все още, в края на хоризонта. Именно тук боговете бяха пожелали да живея аз, сам с моята жена и нашия лодкар, за да свидетелствам за времето преди потопа, който погълна всички останали хора. Сега знаеш, Гилгамеш, защо съм безсмъртен, единствен от всички родени същества.

Гилгамеш разбрал, че старецът не притежава никаква тайна и че не може да му разкрие нищо, тъй като боговете му били подарили безсмъртие без той да е сторил каквото и да е, за да го заслужи. И все пак той не искал да се откаже от намерението си. Старецът прочел решимостта в очите му и решил да го изпита.

— Може би боговете ще бъдат така благосклонни към теб, както бяха и към мен. Нима ти не извърши свръх-човешки подвизи? Нима ти единствен измежду всички смъртни не проникна на този непристъпен остров? Хайде, докажи още веднъж, че си достоен да избегнеш Смъртта: остани тук шест дни и шест нощи и се моли на боговете да те дарят с милостта да станеш безсмъртен. Но през цялото това време очите ти не бива и за миг да се затварят, защото Сънят всъщност е Смърт. Ако отстъпиш пред Съня, как би могъл да победиш Смъртта?

Нощта вече се спускала и Гилгамеш започнал да се моли. Един час устоял на изкушението на Съня. Но той бил водил множество битки, бил вървял твърде дълго през гори и пустини, твърде много бил наблягал върху прътовете, докато прекосявали водите на Смъртта; очите му се затворили и той заспал.

През нощта старецът се приближил до Гилгамеш и като видял, че спи, усмихнал се, после повикал жена си и й рекъл:

— Погледни героя Гилгамеш, опитомен от умората, той спи. Такива са хората, но когато се събуди, няма да иска да си признае, че е спал. Искам да ми помогнеш, за да му предоставим доказателство, че е заспал на брега, където го оставих. Иди вкъщи и всеки ден приготвяй по един хляб и го оставяй до него. Ден след ден хлябът ще се втвърдява, после ще мухляса и по броя на хлябовете той ще разбере колко дълго е спал.

Жената така и сторила, а Гилгамеш спал седем дни и седем нощи. Накрая старецът го разтърсил и му рекъл:

— Гилгамеш, събуди се, доста отдавна вече спиш.

— Аз да съм спал? — отвърнал Гилгамеш — Лъжеш, Ут-напищи! Само за миг затворих очи, а ти искаш да изкараш, че съм спял.

Но Ут-напищи му показал седемте положени до него хляба. Първият бил побелял от мухъл, а и другите не стрували повече. Само последният, този от същата сутрин, бил все още пресен. Тогава Гилгамеш разбрал колко дълго е спал и осъзнал урока, който старецът пожелал да му даде. Не му оставало нищо освен да се върне по обратния път в Урук и да прекара някак си годините, които му оставало да изживее.

Преди да го изпрати, старецът го изкъпал в един извор, чиито води му възвърнали силата и красотата и му подарил една блестяща дреха, която никога не се изхабявала и никога не се измърсявала. После му дал една билка, която възвръщала младостта. Но докато Гилгамеш утолявал жаждата си при един извор, изпълзяла змия и му откраднала вълшебната билка. Оттогава змиите си възвръщат младостта, като се освобождават от старата си кожа.

Гилгамеш се върнал В Урук с празни ръце. Но той управлявал вече по-мъдро и по-милостиво от едно време, когато заради тиранията, му боговете пратили Енкиду, който после станал негов приятел. Той се сдобил с деца, които го утешавали, когато скърбял, а понякога му създавали ядове. Щом усетел страх от Смъртта, си спомнял блажения сън, който бил вкусил на острова на Ут-напищи. И когато накрая му дошло времето да слезе в царството на сенките, той се запътил с радост към покоя и благославял Смъртта.