Дом

„Това е, това е което исках…
наистина, не повече, само това”.

Всичко започна от сблъсъка между едно мнение и реалността.

Само идеализмът може да се бори с такъв безнадежден плам, както Дом с живота си. Дали бе готов да се примири с натиска или да го приеме, от това сякаш зависеше всичко.

Добре възпитан, малко странящ от социума, винаги имаше едно на ум: винаги намирай начин животът да се живее, макар и практично и уединено. Въпросът бе как. Затова предприе едно много интригуващо пътешествие до подводна пещера. Всичко бе уредено- шнорхел, водолазен костюм, плавници. Разбира се и професионалист, който да го води.

Когато се гмурнаха в дълбините, не след дълго стигнаха границата. Това бе мястото, където солената и сладката вода се срещаха и правеха илюзията на пещерно езеро, над което сякаш левитираха. Бе толкова вълшебно изглеждащо и ярко-контрастиращо между солената част и сладката, че гмуркачите често трябва да се подсещат, че не са на повърхността, за да не си свалят маската.

В това изолирано място сякаш усети собствената си граница- терминатор на светлината и мрака, сладкото и соленото, животът и Живота. Даде си сметка, че всичко което се случваше при него бе толкова прозаично- работа, ипотека, нямаше жена, а надхвърляше възрастта, която социума определяше като възрастта за задомяване. Поне работата си обичаше, но заплащането пък не бе достатъчно. Дали времето си отмина, дали е на прав път да е това, което е в момента? Дали всички, които напират за някакви изключения от нормите, са истински щастливи?

Може би трябваше да дефинира какво го правеше истински щастлив. Като се поогледа, тази пещера със сигурност можеше да бъде добър старт- авантюристично е, магично е, спокойно е. Може би да идва по-често, но какво ще стане с работата? Без доходи не можеше да си позволи. Даже сега е на минус като е на това място.

Водачът прекъсна мислите на Дом с жест да го последва. Времето бе минало неусетно и вече трябваше да се връщат на повърхността.

На изкачване се сети нещо- една случка от детството.

Играеше на площадката с децата. Отдалечи се до малката горичка. Майка му дойде да го вземе, но не го намери. През това време Дом наблюдаваше един охлюв как се изкачва на едно листо. Гледаше и гледаше, много му хареса. Майката го откри – едно от децата видяло накъде се насочил Дом, и тя хукнала веднага. Отнесе задължителната караница, но той си мислеше все за охлюва.

Сега чак се запита защо толкова е мислил за този най-обикновен нищо не значещ за едно дете охлюв? Ами… да! Простотата. Човек повечето пъти в стремежа си за щастие усложнява дотолкова нещата, че забравя накъде е искал да отиде на първо място. Даже пресен пример бе най-голямата любов на Дом- кинематографията. Отначало с удоволствие се занимаваше и изучаваше, а с времето изморен от работа не можеше да поеме от бокала на вдъхновението както преди. Започна да си прави графици и реално се затормози дотолкова, че накрая заряза всичко. И единствена остана сегашната му работа в сърцето, но Бог знае, че не се чувстваше удовлетворен.

Простотата- колко прозаично, опростено, самодостатъчно, уникално и вдъхновяващо.

Изкачвайки се все повече светлината, която блестеше на повърхността бе всичко това и нищо повече.

5.5.2017 г.