Аполон и Дафна
Светлият, жизнерадостен бог Аполон познава и скръбта: и него постигнало нещастие. Той познал скръбта наскоро след победата си над Питон. Когато Аполон, горд, задето е победил Питон, стоял над сразеното от стрелите му чудовище, той видял младия бог на любовта Ерос, опъващ златния си лък. Аполон му казал със смях:
– Що ти трябва, дете, такова страшно оръжие? Я по-добре остави на мене да запращам поразяващите златни стрели, с които току-що убих Питон. На тебе ли остана да се сравняваш с мене, стрелометеца? Да не би да искаш да постигнеш по-голяма слава от моята?
Обиденият Ерос гордо отвърнал на Аполон:
– Твоите стрели, Феб-Аполоне, бият безпогрешно, всички поразяват те, но моята стрела ще порази тебе.
Ерос размахал златните си криле и в миг литнал на високия Парнас. Там извадил от стрелника си две стрели – една, раняваща сърцето и предизвикваща любов, с нея пронизал сърцето на Аполон; втора, убиваща любовта, нея стрелнал в сърцето на нимфата Дафна, дъщеря на речния бог Пеней.
Случайно Аполон срещнал прекрасната Дафна и се влюбил в нея. Но щом Дафна зърнала златокъдрия Аполон, с бързината на вятъра се впуснала да бяга, тъй като стрелата на Ерос, убиваща любовта, била пронизала сърцето ѝ. Забързал да я догони сребролъкият бог.
– Стой, прекрасна нимфо – викал Аполон, – защо бягаш от мене като овчица, гонена от вълк. Като гълъбица, която се спасява от орел, летиш ти! Та аз не съм ти враг! Виж, ти си наранила краката си на острите бодли на трънката. Я почакай, спри! Аз съм Аполон, синът на гръмовержеца Зевс, а не обикновен смъртен овчар.
Но прекрасната Дафна бягала още по-бързо. Като на криле тичал подир нея Аполон. Все повече приближавал до нея. Насмалко да я настигне! Дафна усеща вече дишането му. Силите ѝ я напущат. И тя се помолва на баща си Пеней:
– Татко Пеней, помогни ми! Разтвори се по-скоро, земьо, та ме погълни! О, отнемете този мой образ, той ми причинява само страдания!
Още недоизрекла това, и веднага членовете ѝ изтръпнали. Кора покрила нежното ѝ тяло, косата ѝ се обърнала в листа, а ръцете, вдигнати към небето, се превърнали в клони. Дълго стоял опечален Аполон пред появилото се лаврово дърво и накрая пормълвил:
– Нека венец само от твоя зеленина краси главата ми, украсявай отсега-нататък с листата си и моята лира, и стрелника ми. Нека никога не повяхва, о, лаврово дърво, твоята зеленина. Бъди вечно зелено!
А лавровото дърво тихо зашумяло с гъстите си клони в отговор на Аполон и сякаш в знак на съгласие навело зеления си връх.
Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“, от труда на А. Кун
