Аедин и Пирамидата

Лек предговор

Това е едно от по-ранните ми творения още от 2008-ма година. И е интересно за мен, да го чета отново и отново, нарочно не съм го редактирал тогава, както и сега го слагам нередактирано. Хубаво е, човек да си прави равносметка дали и колко напредва в стила си на писане, изразяване, строеж, изграждане на героите.
Някак си, просто имах музата да го споделя с вас, читателите, в най-суровия му вид. Единствено махнах един кратък предговор, защото има твърде голяма тавтология, но по-нататък може и да го пусна за сравнителен анализ.
Това е първа статия за споделяне на личното ми творчество пред широка аудитория.
Надявам се ви да ви хареса изразът на младешкия ми тогавашен ум и нагласа спрямо света. 🙂

 

Аедин и Пирамидата

Последният трус бе отминал. Всички в бомбоубежището, затаили дъх, очакваха да видят какво следва, но нищо друго освен учестеното им дишене не се чуваше. Това бе последната война, поради щетите, които бе нанесла тя. Имаше приблизително хиляда човека в подземното скривалище и всички криеха в себе си по малко надежда за оцеляването си.

– Дали свърши?- промълви някой.
– Мисля, че всичко утихна…

Докато ставаха от земята и се изтупваха от праха, който ги бе залял от мощния трус, старецът в ъгъла до стоманената врата стоеше и се ослушваше. Не беше по-различен от другите, освен славата му сред обществото в затвореното пространство, че се бе превърнал в наивен човек, търсещ доброто у хората. В тези тежки времена се смяташе даже за глупост. Съжаляваха бедния старец, щом чуеха историята за вече покойното му семейството, когато цярал мирът, как си играели на двора и как щял да дойде пак този така съвършен момент… Какво знаеше той! Нали е просто един старец!

Нещото, което свързваше всички тези хора не беше това, че са претърпели няколко труса под земята, а сплотеността, която ги бе обвързала през идните месеци. Най-страшното общо между тях бе, че всички бяха загубили зрението си. Каква сила се криеше в тях! Знаейки, че са се оттървали само с това, знаейки, че семействата им бяха извън тези дебели стоманени стени… Знаейки, че са мъртви… Не им бяха достатъчни три, но започнаха и четвърта Световна война, тези, които наричаха Великите сили… Велики! За какво? Смърт? Нервната бомба? О, тази бомба бе най-страшното изобретение досега на човечеството. Предизвиква разпад на нервните окончания и радиационна вълна. Това затворено общество понесе щети, които за външния свят бяха приказка… Само, че нямаше кой да я разкаже, защото бе твърде късно.

– Аедине, мисля че всичко премина. Можеш да си отдъхнеш – каза непознат глас, насочен към свития възрастен човек до стоманената порта.
– Внуче, ти си ми най-скъпото, което ми остана… Следвай гласа ми да дадеш прегръдка на своя старец.

Докато изричаше тези думи, едно момче на около двадесет и няколко години се запъти из тълпата към ъгъла. Опипвайки стените, стигна до мястото, клекна, пипна скоро обръснатото лице на Аедин и го прегърна.

– След като всичко приключи, внуче, за мен остана да направя още нещо в живота. Да посетя Мъдреца на Седемте луни.
– О, дядо, не отново. Това е само една легенда, която ми разказваше като бях малък!
– Преди да затворим Портата преди няколко месеца, последното нещо, което казах на майка ти, бе обещанието да те пазя!- каза строго старецът. Досега повече ти мен пазеше, отколкото аз теб, но последният ми подарък към теб е да разчупя злата участ, сполетяла човечеството. Поне на един от нас. Искам да прогледнеш, внуче!
Внукът, който бе насълзил безизразните си очи, не можеше да рискува живота на най-близкото му и скъпоценно сьщество за някава си легенда! Но как да му го каже? С леко смирение попита:

– А къде е този мъдрец?
– Помниш ли книгата, която винаги носех със себе си и я зарових от другата страна на стоманената порта преди да ослепеем?

Внукът потвърди.

– Трябва да я вземем.
– Как?
– Ще чакаме…

Мина седмица и вече имаше породило се любопитсво у един мъж на средна възраст. Човъркаше го отвътре, дали всъщност няма някой външен, който е в състояние да помогне. Не знаеше за огромните щети, а любопиството му напираше, искаше да излезе… Една вечер, докато всички спяха, познаваше се по обилното им хъркане, мъжът взе тоягата, която бе сложил предната вечер до чергата си и започна да бие леко стените с нея. Поради слепотата, слухът му се бе заострил и бе свикнал да визуализира телата пред себе си, които възпираха шума от пръчката. Някак си достигна целта си без да бутне или настъпи спящите слепци и напипа електрическа кутия, на която имаше бутони с цифри. По спомен, както беше заключил портата онзи злочест ден преди неврорадиацията, написа кода за отваряне. Чу се положителен звук и тръгна да върти огромна кръгова ръчка. После хвана двете дръжки, сложени симетрично по средата на огромната порта и започна да дърпа с всичка сила. Леко свистене (се чу)от вакуума, който бе залепил портата за рамката и когато вече я бе отворил, тутакси започна да пълзи от радост навън.
От лекото течение, което се създаваше от отворената врата, се пробудиха един-двама от спящите и усетиха какво е направил бившият пазач.

– Ставайте всички! Портата е отворена! Ставайте!-извика единият от тях.

Сънливи, останалите хора, започна бавно, но с усилваща се скорост да преминава паника през бедните им умове. Докато нивото на страха се увеличаваше, Аедин прошушна на внука си:

– Време е.

Хвана го за ръкава и започна опипвайки земята да излиза навън. Отиде до единия ъгъл на портата от външната страна, изправи се, преброи десет крачки и започна да дълбае в земята. Издълба една дупка и взе една прашасала стара книга. Върна се до внука си и каза:

– Хвани ме, чедо, за ръката.

С почуда послуша дядо си, а той междувременно отвори книгата, съсредоточи се и отгърна на първата и последната страница на книгата. Старото четиво се отскубна от застарелите му ръце, застана над главата на възрастния човек, спуснаха се три обръча и книгата погълна двамата стоящи човека. Книгата се затвори и стана на пепел.
Внукът и дядо му се понесоха в портал, който ги остави на земята на една затворена пещера.

– Най-сетне, Аедине, ти дойде – чу се глас от единия ъгъл на пещерата.
– Учителю!- каза със страхопочитание старецът.
– Дядо, това той ли е?
– Да, чедо. Това е той – каза с надежда дядото.
– Здравей, младежо. Очаквах ви да дойдете. Елате, седнете на скромната ми трепеза.

Изтупаха се, и двамата отидоха до една малка масичка, на която бе сервирано току-що приготвено вкусно ядене.

– Учителю, дойдохме при тебе…
– Знам, знам, Аедине. Искате да ви изклекувам от проклятието ви.

Тогава Мъдрецът на Седемте луни стана, отиде до Аедин, грабна го за ръката и го завлече до камината, която се намираше на няколко метра от масата и прошепна:

– Стари приятелю, научих те как да фокусираш енергията в себе си и да вникваш в бъдещето…
– Учителю, благодарение на вас успях да предупредя за третата и четвъртата Световна война и се спасиха стотици хора. За това съм ви вечно благодарен, тъй като и внукът ми бе сред тези човеци.

– Аедине, имам един грях, за който не се боя да призная. Няма никаква магия, която да ви излекува от слепотата.
– Какво говориш, учителю?! Нима всичко е било лъжа?- изкрещя учудено.
– Това бе лъчът надежда, който бе ваш спътник в тежките времена. Бе нещото, което трябваше да излъжа, защото Те го предрекоха.
– Те?- възклина Аедин.
– Моят час удари. Скоро няма да населявам тази планета. Единственото нещо, за което бях жив досега, бе да стигнеш до тук и да ти дам това- тогава.

Мъдрецът събори свещта на камината, зад която стоеше странна метална пирамида, обрисувана цялата в символи, и я подаде на все така стреснатия възрастен човек.

– Вземи го. Това е Пирамидата на Илюмината. Щом я потупаш отдолу три пъти ще отидеш на мястото, където е предвидено да бъдеш, а щом завъртиш върха й, ще бъде отговорено на всичките ти въпроси.
– Но… какво става? Не разбирам как…

Дори не си бе завършил изречението и Мъдрецът пак го прекъсна:

– Утре рано сутринта ще си отида спокоен, че съм си изпълнил задачата и ти трябва да тръгнеш тогава. Сега нека се върнем и си довършим прелестните ястия, които наготвих.

Аедин замлъкна за няколко секунди, но вътрешно осъзна, че всичко ще е наред. Почуства мир в себе си от толкова много години насам. В този момент, нямаше тъга, нещастие, притеснение, само спокойствие. Въздъхна и придружи стария си другар до масата.

* * *

Като че някой го събуди, Аедин излезе от страната на сънищата и се върна в реалния свят рано сутрин. Щом се събуди, си припомни зловещите думи, които още кънтяха в главата му, усети, че е време да тръгват накъдето и да ги отведе предметът. Събуди внука си, който в просъница избоботи нещо неразбираемо в знак на лека раздразнителност, взе пирамидата, която предната вечер бе оставил до леглото си и го потупа три пъти отдолу. Мигом захладня и усети, че вече не е в пещерата. Беше се озовал на един хълм, който се издигаше над хоризонта.

– Какво стана, дядо?- веднага се разсъни младежьт.
– Не знам… нито къде сме, нито защо сме тук…

И двамата, невероятно учудени къде може да се намират, оставиха тишината да си каже своето. Минаха какви ли не мисли през главите на бедните хорица.  Старецът пусна ръката на изплашения си внук и опитвайки се да се ориентира откъде подухва лекият бриз, се изкачи малко по-нагоре по хълма. Усетът как вятърът пак брули косите на стареца, докато стоеше изправен с разперени ръце, бе невероятен! Докато се наслаждаваше на сладкия момент се чу оглушителен крясък.

– Внуче?- извика разтревожен Аедин  и се втурна по обратния път назад.
– Тук съм, дядо- и протегна ръка нагоре да може да я хване.

Хвана ръката му, но усети, че цялата е в белези и бе необичайно топла. Подсили се тревогата му, сълзи напираха, ала се държеше и започна да пипа лицето му с две ръце. Бе ужасно! Младото лице на внука, покрито с дълбоки белези… От тях не се стичаше кръв, поради някаква причина, ала бяха белезите, които дълбаеха лицето му бяха навсякъде!

– Какво стана? Не, не ми казвай, само не ми пускай ръката!- промълви тихо Аедин с вече насълзени очи.
– Дядо…- едвам си поемаше дъх -… благодаря ти за всичко… твоята обич… ме направи… безсмъртен…- каза с последни, изпълнени с тъга и покаяние думи и старецът усети как тялото му се отпусна.

Как? Какво беше станало? Защо? Въпросите, които мъчеха възрастния човек, докато все още държеше здраво ръката му.

Със стиснатата ръка ръка на внука си, Аедин бе заспал от мъка, а в другата си ръка все още държеше пирамидата. Помести се в просъница рязко, явно имаше кошмар, и без да иска притисна върха на пирамидата, така че той се завъртя. Артефактът литна от ръката му като го събуди и се чу оглушителен звук, който не можеше да се определи.

Изведнъж усети нечие друго присъствие. Но беше по-различно. Тръпки го побиха по гърба, като усети величиетоо, което струеше от този непознат. Не беше усещал никой по този начин, дори и най-добрите и благородни души сред най-благородните. Беше нещо повече…

– Здравей, Аедин.- каза с мек глас.
– Ти… ти знаеш името ми?
– Старецът, на който му възложих да те прати тук, явно се е погрижил добре да се срещнем. Много се радвам, че мога да си поговоря с теб- продължи спокойно странникът.

Изникнаха хиляди въпроси в застарялата глава на Аедин, но един изплува в съзнанието му, който не му даваше мира:

– Какво стана с внука ми?
– За съжаление не можа да устои на радиацията, която е облъчила тази земя. Тялото му понесе сериозни щети и в момента се опасявам, че жизнените му функции са спрели.

Сърцето му започна да бие лудо:

– Но, защо той? Бе само невинно дете? А аз? Как оцелях?
– Благодарение на аурата излъчвана от Пирамидата на Илюмината. Тя те опази от радиацията и до този момент.

Въпросите напираха:

– Защо бе тази лъжа за легендата? Защо си искал да се срещнеш с мен? Кой си ти?          – Имаш много въпроси, Аедин. Присъщо на хората да изпитват такива чувства: обич, тъга дори паника, страх. През хилядите години, през които твоят вид оцеляваше, ние ви давахме напътсвия и знания. Тогава разбрахме що за нещо са емоциите, но с всяко според вашите разбирания добро, идва и лошото. Алчност, лицемерие, коварство, предателство…

Аедин бе изумен от приказките на странния събеседник и преди да зададе поредния си въпрос, другият продължи с все така мекия си глас:

– Твоята отдаденост, любов, загриженост ни подсетиха за истинската ни мисия. Видяхме, както вие се изразявате, лъч надежда.
– Не сте от този свят, нали?- тихо промълви, но по-скоро въпросът му бе риторичен и не очакваше отговор.- Не ми остава много време, нали? Мога ли да те помоля за едно единствено нещо? Прекарах години на мъчения, изгубих семейството си, изгубих внука си. Обещах, че ще го пазя, ала се провалих. Моля за едно последно нещо…

Извънземното разбра какво се опитва да каже Аедин и понечи с голямата си длан, наподобяваща човешка, към челото му.

– Залезът… залезът… последното ми желание…
– Не се ли страхуваш да видиш опустошението и раните, понесли вашата планета?
– Не, не ме е страх, синко! Четири световни войни, две от тях преживях и все още духът ми не е сломен. Този залез е моята надежда. Този единствен път да го видя със собствените си очи ще ме дари още повече и ще знам като си отида, че в човека винаги се е криело добро. Просто трудно го осъзнахме. Но все пак, го оценихме.

Чужденецът не отвърна, махна дланта от челото му и се изпари в ярко зелен лъч, на който краят му не се виждаше отвъд небесата.

Зениците на Аедин се изпъниха с живот! Прогледна, ала не виждаше обгорялата земя, покрита със скелетите на милиардите тела, а видя прелестното слънце, обляло с оранжево-червени лъчи сивите облаци… Тогава падна на колене, пророни бистра сълза, която падна с такава невинност върху пепелта, покрила земята и безжизненото тяло на стареца се строполи…

На мястото на сълзата поникна най-красивото цвете, което някога природата бе сътворявала и тогава слънцето се скри зад пъклените планини…

Краят, бе новото начало…

 

Автор: Димо Василев, 06.04.2008 г.